Комисионен договор. Разновидност на договор за поръчка. Чл. 280 ЗЗД – разликата е в предмета - да се извършат правни действия. Комисионен - наблюдаваме същите страни и същите отношения - между доверителя и възлагателя; довереника извършва правни действия; между довереника и третото лице.

Специфични страни:

1. В предмета на поръчката:

а) при поръчка - правни действия в общ смисъл;

б) при комисионен договор - предмета е строго определен - правни действия само в 1 вид /само сключване на сделки без други правни действия/;

2. Договорът за поръчка е едностранен договор, а комисионния е винаги двустранен договор;

3. Договорът за поръчка се съчетава с упълномощителна клауза, чрез която довереника да действа чрез името на доверителя. При комисионния договор това е невъзможно. Довереника никога не може да е пълномощник на доверителство. При комисионния договор имаме винаги косвено представителство;

4. При комисионния договор страните се наричат доверител и довереник, но може и по друг начин - комитент /доверител/ и комисионер/довереник/.

Действие на комисионния договор:

1. Задължения на комисионера: да изпълни поръчката - изпълнителна сделка с трето лице, като закона не ограничава вида на сделката /продажба на стоки, покупка на стоки, сделка за застраховка, наем и др./ Изпълнява се както е възложена. Неизпълнението води до задължението за точно изпълнение на поръчката, което води до две последствия: а/ доверителя да не признае сделката, сключена за негова сметка, не може да прехвърли в правната сфера на комитента /не може да извърши отчетната сделка/. Ако комитента одобри отклонението не може да откаже да приеме резултата от сделката. Не може да откаже, ако отклонението е в негов интерес / на комитента/;

да отчете резултатите от изпълнителната сделка - чрез отчетната сделка, която се осъществява във форма, която може да се прехвърли предмета на отчета. Движими вещи се прехвърлят просто, чрез предаването им; недвижим имот - чрез нотариален акт; вземане - чрез договор за цесия и заповедни книги с джиро; трябва да предостави на комисионера всички евентуални претенции към 3 лица произтичащи от отчетната сделка.

Комисионера не носи отговорност за неизпълнението от 3 лице, ако е изпълнил задълженията си точно. Комитента може да поиска от комисионера да прехвърли правата си от третото лице. По изключение комисионера може да гарантира изпълнение от трето лице, “договор дел кредере”, тогава на комисионера се дължи допълнително възнаграждение.

2. Задължения на доверителя:

а) да приеме резултата от изпълнителната сделка ако го е одобрил;

б) да приеме документите от изпълнителната сделка;

в) да плаща възнаграждение на комисионера, като ако е налице “клауза дел кредере”, плаща допълнителна сума; г) да възстанови направените разходи от комисионера.

Комисионера има право на законен залог върху вещите, които е придобил по изпълнителната сделка.

Спедиционен договор. Спедиционен договор - разновидност на комисионния договор 361 - 366 ТЗ. Чл. 361 ТЗ /1 Със спедиционния договор спедиторът се задължава срещу възнаграждение да сключи от свое име за сметка на доверителя договор за превоз на товар/.

Специфичното е в:

1. Предмета на поръчката: само един вид сделка - договор за превоз на товар;

2. Наличие на съпътстващи действия от спедитора - превоз до определено място;

3. Не само правни, но и фактически действия;

4. Може спедитора да е снабден с представителна власт от доверителя /не същински спедиционен договор/. Когато е без упълномощаване - същински спедиционен договор.

Действия на договора:

1. Задължения на спедитора:

а) да сключи от свое име за сметка на доверителя спедиционен договор;

б) да спазва указанията на доверителя за пътя, посоката и начина на превоз, както и за подбора на превозвачите и на следващите спедитори;

в) да съхранява предоставения товар и го предаде на превозвача и оформи документи по превоза; г) да уведоми, ако опаковката не е подходяща за превоза;

д) да отчете резултата от дейността си на доверителя.

2. Задължения на доверителя:

а) да плати за спедиционната услуга;

б) да възстанови всички разноски по сключване превозния договор;

в) да възстанови разходите по съхранение на стоките чл. 357 ТЗ Комисионерът има право на залог върху вещите, които е придобил за сметка на доверителя или които доверителя е предал. За спедитора възниква законно право на залог върху товара;

г) да уведоми спедитора за особеностите на товара да подпомогне избора на подходящ транспорт.

Спедиторът може да извърши сам превоза или част от него Чл. 362 ТЗ Спедиторът може да извърши превоза сам или от части. В този случай той има правата и задълженията на превозвача. Има права и задължения в този случай, на превозвач. Поради разстоянията и особеностите на товара, спедитора може да възложи на други спедитори възложените действия по договора, без да е овластен за това от доверителя. Вторият спедитор действа, като представител на първия спедитор.

Въпрос 40. Договори за дружество. Договор за гражданско дружество. Дружество със съучастие. Консорциум.

Гражданско дружество.

Това е чисто материално-правен договор от категорията на многостранните договори – страните по него правят еднакви волеизявления.

С този договор две или повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на обща стопанска цел. чл. 357 ЗЗД

Характеристики

многостранен договор – с дружествения договор две или няколко лица се обвързват взаимно за постигане на една обща цел. Всеки преследва с него свой собствен интерес.

неформален договор

- тук няма създаване на юридическо лице, т.е. е една неперсонифицирана общност- лицата, който образуват дружеството юридически се покриват с броя на съдружниците. Те не смятат да постигнат преследвания от тях общ резултат, чрез един друг нов правен субект, съставен от самите тях, но различен от тях. Съдружниците не придават на създаденото от тях дружество корпоративно устройство – нямат устав, управителен съвет и общо събрание – и не го правят достъпно за повече хора. Броят на съдружниците е поначало ограничен. Това показва, че дружеството не е юридическо лице. Целта за която се сключва дружеството трябва да бъде стопанска и целения резултат трябва да бъде постигнат с общи усилия.

Задължения на съдружниците

задължения за вноски – различен предмет

лично поведение (лична престация)

- вещ (предметна престация) – правното положение на веща след внасяне в дружеството. Ако са пари или заместими (потребими) вещи, те стават обща, т.нар. дружествена собственост. Ако не са такива правото на собственост върху веща се запазва от собственика, а съдружниците придобиват право на ползване.

Съсобствеността е два вида

дялова

бездялова – съпружеска имуществено общност

Дяловата е:

- дружествена собственост по ЗС- тук има правила за изкупуване, делба и управление, но тя по отношение на договорът за дружество се управлява по правилата на ЗЗД. Дружествената собственост не се изкупува и тя е неделима докато лицето е съдружник и съществува дружеството.

- управлението на дружествената собственост става със решение на съдружниците –ако се предвижда решението да е с мнозинство, то не зависи от собствеността на съдружника.

- всеки от съдружниците трябва да действа с грижата на добър стопанин – не е достатъчна само грижата, която той полага за собствените си работи.

- никой от съдружниците не може да прехвърли своя дял в дружеството на трето лице чл.362 ЗЗД. Дружествения договор се сключва с оглед личността на съдружниците.

- понеже дружеството не е отделно ЮЛ, активът на дружеството не принадлежи на дружеството, но и пасивът му не му принадлежи. Пасивите са задължения на самите съдружници.

- всеки съдружник може да сключва сделка за сметка на всички. От така сключените сделки не възниква задължение за всички съдружници спрямо третите лица, с които те са сключени. Задължение възниква само за този съдружник, който е сключил сделката, освен ако е действал и от името на всички в качеството си на техен представител (пълномощник).

Внесените от отделните съдружници пари, заместими и потребими вещи стават обща собственост на всички съдружници. Те стават обща собственост по силата на дружествения договор и последвалата тяхна индивидуализация чл. 24, ал. 2. Всеки съдружник има равни права в общата съсобственост , освен ако не е уговорено друго чл. 359, ал. 2 ЗЗД.

Всеки съдружник има право на дял от печалбата. Съответно на това той трябва да участва и в загубата. И в печалбата и в загубата, той участва съразмерно със своя дял, ако друго не е уговорено чл. 361, ал. 1 ЗЗД.

Прекратяване: - дружествения договор е обособен съобразно личността на съдружника. Дружеството се създава с конкретна цел и този договор се прекратява при нейното постигане или невъзможност да се постигне

- при смърт на съдружник или ликвидация на съдружник, който е ЮЛ

- при отчитане на трайния характер на договора следва да се имат предвид следните обстоятелства:

1. ако е без срок – всеки съдружник може да прекрати едностранно със предизвестие – то да е добросъвестно, т.е. да не лишава останалите съсобственици от имуществени облаги и да им се даде достатъчна възможност да се подготвят за прекратяването.

2. при срочен договор

– с изтичане на срока

- един съдружник може да го прекрати и безсрочно – трябва да има важна причина за това и да стане по съдебен ред

Консорциум. - По-лека на обединение в търговското право. По-малко формализирана е, нарича се още хоризонтално обединение на ТД, защото при нея няма излъчено водещо ТД, спрямо останалите. Чл. 275 ТЗ /Консорциумът е договорно обединение на търговци за осъществяване на определена дейност/. Консорциум се създава за да:

Øсе набере финансова сила;

Øза определен проект;

Øза следване определена финансова политика;

Øза определена приватизационна сделка.

- не се придобива качество на ю.л. Чл. 357 ЗЗД - това е гражданско дружество, а няма нов правен субект. Отношенията се уреждат по правилата за гражданското дружество. Може да е и самостоятелен данъчен субект.

форма - обединението има форма на ю.л.; дружествата създават ново ю.л., което е производно от тях; може да е във всякаква форма - АД, ООД, КД; има членствени правоотношения с новоучреденото ТД и координира поведението си в рамките на тези вътрешни правоотношения.

Въпрос 41. Договор за превоз - обща характеристика и видове. Превозни документи. Задължения на страните. Отговорност

ДП има обслужващо значение, към друга търговска сделка /продажба/. Зависи от характера на превоза. Има различни нормативни актове, уреждащи договорите за превоз.

Превоз по море - “Кодекс на морското корабоплаване”, “Закон за гражданското въздухоплаване”, “ЗДП”, “З за ЖП транспорта”. В чл. 367 - 379 от ТЗ са посочени общите положения. Чл. 367 ТЗ / С договорът за превоз превозвача се задължава срещу възнаграждение да превози до определено място лице, багаж или товар/. Превозен договор - Превозвача действа с транспортно средство. Страните са: превозвач - търговец, извършващ дейност по занятие, а другата страна е различна според вида на превоза:

превоз на товари - товародател /изпращач/. Договорът за превоз на товари има усложнение, че наред с изпращача се появява и трето лице - получател. Така стават три страните - изпращач - превозвач - получател. Страна при сключването на договора и документите е изпращача, но при изпълнение на договора, получателя го замества и заема неговото място;

превоз на пътници - договор при който няма изпращач, а има само пътник;

договор за превоз на багаж - при пристигане на багажа лично го получава. Изпращача пътува с багажа.

Видове договори за превоз:

1. Според предмета - на пътници, товари и на багаж.;

2. Според вида на транспорта - ЖП, автотранспорт, морски, въздушен транспорт. Превоз на личен багаж - пътува с багажа.

Форма на договора. Сключване на договора за превоз. При различните превози - различна форма на договора: - при ЖП превоз, крайбрежен превоз на товари, наред със съгласието за превоза е необходимо предаването на товарите - реален договор; - морски, въздушен и пътнически - договора е консесуален.

Заедно с товара се предават и превозните документи: при ЖП и крайбрежен транспорт - товарителница; при морски превоз - конусамент. Формата е писмена по правило. Превоз на пътници обаче е уставна форма - при градския транспорт. Международен пътнически транспорт, формата е писмена, ако има отметки за име и условия по превоза върху билета.

Съставяне на документите при:

ЖП и крайбрежен транспорт - товарителница в 1 екземпляр от товародателя и се предава на превозвача. Придружава товара при превоза и се предава на получателя. По своята правна природа товарителницата има удостоверителен характер /предмет и сключване на договора/. Тя не е ценна книга и не функционира самостоятелно в търговския оборот.

автотранспортната товарителница по З-а за автопревоза - чл. 371 ТЗ /1 Товародателят може да иска от превозвача да му издаде за предадения товар товарителен запис, който може да бъде и на заповед/. - тук вече е ценна книга на заповед. Нещата не се изчерпват с товарителницата. С приемане на товара и товарителницата, превозвача дава разписка на изпращача. Разписката е част от товарителницата и удостоверява получаването на товара и служи при легитимиране на претенции по договора;

при крайбрежния транспорт се издава не разписка, а квитанция, като за разлика от разписката тя е ценна книга. Тя е сходна на коносамента.

коносамента се издава за превоза натовари в открито море. Особеност - издава се от превозвача и се предава на изпращача. Строго определени реквизити - едностранно волеизявление на превозвача, като се задължава да продаде товара на приносителя - ценна книга за вещ /получаване на товара/.

Ценна книга за стока /вещ/:1. Материализира правото на собственост върху товара. Държателят на конусамента, се счита за собственик на товара.

2. Материализира правото на разпореждане с товара.

3.Материализира правото да се получи товара - чл. 316, ал.2 ТЗ /1 нареждане, издадено на заповед, което е отправено до търговец за плащане на пари, предаване на ценни книги или други заместими вещи, без в него изпълнението да е поставено в зависимост от насрещно изпълнение, може да се прехвърля чрез джиро. Това важи и за документите за задължения, издадени от търговец на заповед за вещи от посочения вид, без в тях изпълнението да е обусловено от насрещно изпълнение/.

Конусамента може да се издаде в две форми, като зависи от това как се легитимира титуляра на документа:

като заповедна ценна книга, като се записва първото име на титуляра на правото, но се отбелязва, че може да се прехвърли с израза “да се предаде на заповед”. Прехвърляне чрез джиросване;

като поименна ценна книга. Липсва изискване конусамента да се предаде на друго лице. Прехвърлянето става чрез цесия.

Товарителен запис - при ЖП превоз на товари от превозвача, като се съдържа едностранното му волеизявление да предаде товара на преносителя на документа, почти идентичен с конусамента.

Права и задължения на страните по договора за превоз. Отговорност на превозвача. Правно положение на получателя.

Правата и задълженията зависят от вида на превоза и превозното средство.

Задължения на превозвача:

да извършва превоз от мястото на експедиране до мястото на доставка - по най-краткия път, според обстоятелствата;

да изпълнява нареждане на товародателя - може да иска връщане в началната точка или промяна на местоназначението;

да пази товара /не при самия превоз/. Този елемент е задължението за извършване на превоза. Чл. 376 ТЗ /Ако получателят не може да се намери на посочения адрес или откаже да приеме товара, превозвача е длъжен да го пази или предаде за пазене другиму, като своевременно извести товародателя При товар, подлежащ на бърза развала, се прилагат правилата за продажба на веща при забава на кредитора/. Специално задължение при това обстоятелство, да пази товара..;

да уведоми получателя за пристигане на товара и да му го предаде.

При договор за превоз на пътници, задълженията на превозвача са:

Чл. 369 ТЗ /Превозвачът е длъжен да осигури н пътника подходящи удобства и сигурност според вида на превозното средство и разстоянието/. Осигуряване на подходящи условия и сигурност.

Да пази живота и здравето му;

Да превози по маршрута пътника.

Има специфична отговорност при неизпълнение от страна на превозвача: - неизпълнение за пазене на товара в процес на превоза носи отговорност за загубване или унищожаване. Ако не е от непреодолима сила, неподходяща опаковка /при предупреждение от превозвача за опаковката и е потвърдено писмено/; - - за забава при изпълнение на договора.

При превози на големи разстояния и да са комбинирани превози, може да се стигне до превъзлагане превоза от превозвача на други превозвачи. Другите превозвачи встъпват в договора и отговарят солидарно по него до предаване на товара - чл. 374, ал.2 ТЗ /Всеки следващ превозвач встъпва в договора и трябва да упражни правата на предходните превозвачи, които са посочени в договора за превоз. Всички превозвачи отговарят солидарно/.

Задължения на товародателя: биват два вида - имуществени и неимуществени. Неимуществените са посочени в чл. 370 ТЗ /1 Товародателят е длъжен да предаде на превозвача товара в състояние, годно да издържа превоза, в зависимост от неговия вид и особените изисквания за отделните видове товари/:

Да предаде товара, изисквания за товара:

да е годен да издържи на превоза в подходяща опаковка. Чл. 370, ал.3 ТЗ /Когато опаковката е явно неподходящ, превозвача може да приеме товара, ако товародателят заяви писмено, че вредите, които биха настъпили, са за негова сметка/;

да предаде на превозвача всички необходими документи за товара /чл. 370, ал.2 ТЗ/;

да дава указания на превозвача при непредвидени обстоятелства във връзка с превоза или изискващи тези указания при условие, че получателя не приеме товара.

Имуществени задължения: 1. Да заплати превозното възнаграждение - нагло. Чл. 372 ТЗ /1 Товародателят плаща възнаграждението при сключването на договора, освен ако е уговорено друго/. Предварително плащане, преди извършване на превоза. Изключение - плащане в друг момент се договаря допълнително. Може да се плати и от получателя - чл. 372 ал.2 ТЗ; 2. Допълнителни разноски - пристанищни такси и др. За превозвача възниква законно право на залог върху превозвания товар чл. 375 ТЗ /Превозвачът има право на залог върху товара за вземанията си по договора. Това право се упражнява от последния превозвач и съществува, докато се погасят правата на всички превозвачи/.

Права и задължения на получателя: - да получи товара, като се легитимира. Това е право и задължение. При забава и на кредитор и на длъжник; - да плати цената /наглото/, в случай, ако това е предвидено в договора, както и други допълнителни разноски, като търпи заложното право чл. 375 ТЗ.

Въпрос 42. Застраховки – понятие и видове. Имуществено застраховане. Застраховка “Гражданска отговорност”. Лични застраховки.

И застрахователният договор е с обикновено съпътстващо значение за търговската дейност. Създават гаранция за имуществените интереси на търговците. Застрахователното право е подраздел на ТП. Има два дяла - 1. Устройствено ЗП - застрахователите като търговци - 1996 год. - З-н за застраховането. 2. Договорно ЗП - отношение между страните в застрахователното отношение. чл. 380 до 418 ТЗ - обща уредба. Включва - обща част и специална част.

Обща част - общи въпроси на застрахователните отношения.

Специална част - спецификата на видовите застраховки.

В основата на застрахователните отношения стои договора за застраховане. чл. 380 ТЗ /С договорът за застраховане, застрахователят се задължава да поеме определен риск срещу плащане на премия и при настъпване на застрахователно събитие да заплати на застрахования или на трето ползващо се лице застрахователно обезщетение или парична сума/. Договор при който едно лице - застраховател се задължава да поеме риск срещу плащане на определена премия и при настъпване на застрахователно събитие да плати на застрахования или на трето лице застрахователно обезщетение или парична сума.

Характеристики на договора:

üалеаторен договор - свързан с настъпване на бъдещ риск, което е несигурно. Може да не настъпи или не в пълен размер;

üдвустранен;

üконсесуален;

üвъзмезден;

üформален - чл. 381 ТЗ /1 Договорът за застраховка се сключва писмено като застрахователна полица или друг писмен акт/;

може да е договор в полза на трети лица.

Видове застрахователни договори:

С оглед на насрещната страна:

üв полза на застрахования;

üв полза на трети лица.

С оглед на предмета на застраховката:

üдоговор за лична застраховка - свързани с покриване на риск за живот, здраве и телесна неприкосновеност на ф.л. /Застраховка живот; Застраховка злополука/;

üдоговор за имуществена застраховка - застраховани активи - товари, превозни средства, недвижими имоти /гражданска отговорност/.

Според възникване на застраховката:

üдоброволни - възникват от волята на страните - чл. 3 от ЗЗ;

üзадължителни - при обществена значимост на риска има законово задължение да се сключи застраховка - “Гражданска отговорност за водачи на МПС”.

Според вида на задължението на застрахователя по договора:

üдоговори за рискови застраховки - поема се риска от събитието, като дължи плащане на обезщетение, ако събитието настъпи;

üдоговори за спестовни застраховки. - рисковия елемент е силно намален, като застрахователя е така задължен, че освен при застрахователно събитие дължи сума дори и риска да не настъпи. Това става при изтичане на срока на договора или уговорени по него условия /сключване брак/.

Специфични застрахователни термини:

До субектите на застрахователните отношения - застрахован, застраховащ, трето лице, застраховател:

üзастрахован - чиито имуществени права са обект на застрахователна закрила. Лицето имащо право на обезщетение при настъпване застрахователния риск. Най-често е сключващия договора за застраховка. Може да е и 3 лице, при договора в полза на трето лице. Тогава имаме разминаване между застрахован и застраховащ. Сключва застрахования и е страна по него /плаща застрахователна премия/.

üзастраховащ - който сключва договора и дължи заплащането на застрахователните вноски /премии/ по него;

üтрето лице - има се в предвид нещо различно от 3 лице в полза на което е сключен застрахователния договор. Основно се има в предвид лица, не участвали при сключване на договора. При имуществени застраховки, при прехвърляне на застрахованата вещ купувача на веща встъпва на мястото на досегашния собственик и е 3 лице. Пример - гражданската отговорност предполага засегнати права на 3 лице от деликтни действия на застрахования. Това 3 лице директно иска обезщетението си от застрахователя. Може да няма отношение към застрахователния договор, а да е свързано с маркиране на риска. Такова е по чл. 412 ТЗ - в договор за застраховка върху живота на 3 лица. Към иска, който се визира в договора, е свързан не с живота на застраховащия, а с живота на 3 лице. ако само 3 лице пострада /почине/ застраховката се изплаща на застраховащия. Това не е бенефициер - трето лице и не е страна по договора. Тя може да се сключи само при писмено съгласие на третото лице. тогава третото лице може да прекрати договора с едностранно свое волеизявление.

üзастраховател - лицето, което носи последиците от риска и следва да заплати обезщетението;

üзастрахователен риск - опасността срещу която се извършва застраховането;

üзастрахователно събитие - осъществяване на застрахователния риск;

üзастрахователно обезпечение - равносилно е на “покрит риск”. Обозначава се основното задължение на застрахователя.

Има 2 етапа:

Първи: от сключване договора до настъпване на застрахователното събитие и

Втори: след настъпване на застрахователното събитие риска прераства в задължение да се плати застрахователно обезщетение.

üзастрахователен интерес - да има правоотношение по силата на което едно лице претърпява засягане имуществени или неимуществени интереси. Ако го няма интереса към момента на сключване на договора - той е нищожен. Ако възникне след това - договора се прекратява;

üзастрахователна премия - сумата, която застраховащия плаща на застрахователя за носене на риска. Също означава застрахователна вноска, като се изплаща периодично или еднократно;

üзастрахователно обезщетение и застрахователна сума - те са свързани със застрахователното обезщетение и са паричния му еквивалент. Това е задължение на застрахователя да го плати, ако настъпи застрахователното събитие. Застрахователно обезщетение има само когато се покриват вреди - при имуществените застраховки. Размера на обезщетението съответства на размера на застраховката. Може да е ограничено обезщетение - отразено в договора, като максимална стойност;

üзастрахователна сума - 2 неща се обозначават - парично задължение на застрахователя при лично застраховане и максимален размер на паричното задължение на застрахователя при имущественото застраховане /чл. 398, ал.2 ТЗ /Ако договорът за застраховка е сключен срещу първи риск, обезщетява се пълният размер на вредата, ако тя не надвишава застрахователната сума/.

Форма на сключване на договора. В чл. 381, ал.1 ТЗ е указано, че това е формален договор. Сключва се в две форми - застрахователна полица или друг писмен акт. В чл. 381, ал.2 ТЗ са посочени задължителните реквизити. Въпреки, че се нарича полица, застрахователната полица не е ценна книга. Има само удостоверително и доказателствено значение. Единствено приморските застраховки з. полицата е ценна книга.

Сключване на договора става по общия ред на ЗЗД - чл. 13 и следващите; чрез застрахователен агент.

Действие на договора за застраховка /права и задължения на страните по договора/.

Страните по договора са застраховащия и застрахования.

Застраховащия има две групи задължения - имуществени и неимуществени.

Имуществени задължения на застраховащия:

да заплати имуществената премия.

2 Неимуществени задължения: да извърши различни видове уведомления. За обстоятелства свързани с риска; нововъзникнали обстоятелства след сключване на договора /свързани с увеличаване на риска/; да уведоми застрахователя за настъпване на застрахователните събития. чл. 389, ал.1 ТЗ /1 При настъпване на застрахователно събитие застрахованият е длъжен в седемдневен срок от узнаването да уведоми застрахователя, освен ако в общите условия е предвиден друг подходящ срок/. Ако в общите условия не е предвидено друг срок - 7 дневен срок от узнаването. Неспазването на всяко от тези обстоятелства води до неблагоприятни последици за застраховащия. Чл. 384 ТЗ /ал.1 Ако застрахованият съзнателно е обявил неточно или е премълчал обстоятелството, при наличието на което застрахователят не би сключил договора, ако беше знаел за него, застрахователя може да прекрати договора. Той може да упражни това си право в едномесечен срок от узнаване на събитието/. Неуведомяване за обстоятелства свързани със завишаване на риска са със същите последици.

1. Неимуществени задължения на застрахования.

да полага усилия за предотвратяване на вреди - чл. 388 ТЗ /ал.1 застрахованият е длъжен да вземе мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди/;

да ограничи настъпили вреди - чл. 389 ТЗ /1 При настъпване на застрахователно събитие, застрахования е длъжен в седем дневен срок от узнаването да уведоми застрахователя, освен ако в общите условия е предвиден друг подходящ срок. /2/ Застрахованият е длъжен да се погрижи за ограничаването на вредите/.

Права и задължения на застрахователя:

Застрахователна закрила по риска предвиден в договора.

üда плати застрахователно обезщетение при настъпване застрахователното събитие. Допълнителни формални предпоставки са:

üда е настъпило събитието;

üда е приключило събитието;

üда има уведомление от застраховащ по чл. 389 ТЗ;

üда предостави допълнителни доказателства за събитието;

üдостъп на застрахователя до обекта на застраховане за оглед и остойностяване на вредите.

След тези събития и факти започва да тече срока в който следва да стане плащането на застрахователното обезщетение - чл. 399 ТЗ /ал.1 При настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователното обезщетение в уговорения срок. Срокът не може да бъде по-дълъг от петнадесет дни и започва да тече от деня в който застрахованият е изпълнил задълженията си по чл. 389/. Този срок не може да е по-дълъг от 15 дни. След него ако застрахователя не плати, той изпада в забава и може да бъде съден за принудително изплащане на обезщетението.

Задължението застрахователя да плати не е безусловно:

при имуществени застраховки може да откаже плащане, ако събитието е предизвикано умишлено от застрахования;

при неимуществено застраховане може да откаже да плати, ако застрахования се самоубие до 1 година от сключване на договора /също при война и военни действия/.

Имуществено застраховане. - Чрез него се покриват имуществените интереси по права върху вещи и облигационно-правни вземания. Особености:

При прехвърляне на друго лице /чл. 401, ал.1 ТЗ - Ако застрахованото имущество бъде прехвърлено правоприемникът встъпва в правата по договора, освен ако е уговорено друго/ преобретателя встъпва в права по договора. Правоприемство “екс леге”. Свързано с елемент на лично доверие, както правоприемника, така и застрахователя могат да се откажат от договора с предизвестие до другата срана - до 30 дни от прехвърлянето /чл. 401, ал.4 ТЗ - Застрахователят и правоприемникът могат да се откажат от договора с предизвестие от другата страна, направено не по-късно от 30 дни от узнаване за прехвърлянето/. В самият договор за застраховане може да се уговори, че прехвърлянето на веща не води до правоприемство.

Надзастраховане и подзастраховане - поради имуществения характер на застраховката, като целта е да се покрие действителната стойност на погиналото имущество.

надзастраховане - тогава когато действителната стойност на застрахованото имущество не трябва да се надвишава от дължимото обезщетение на застрахователя. Тази стойност е пределът до който следва да се разпространи застрахователя и се нарича пазарна /застрахователна/ стойност. Когато стойността е по-голяма от тази на застрахованото имущество, застрахователя ще плати повече - това е надзастраховане. Договорът остава в сила, но “екс леге” спада до това, което съответства на действителната стойност на имуществото. За горницата над тази стойност договора се счита за недействителен. В случай на подобна ситуация, поради получената по-висока премия от застрахователя се поставя въпроса не следва ли да върне разликата в премиите? - чл. 397, ал.2 ТЗ /застрахователят не е длъжен да върне частта от премията, която съответства на разликата между застрахователната сума и действителната стойност, освен ако застрахования е бил добросъвестен/. Застрахователят не дължи връщането на разликата между двете стойности, освен при добросъвестност на застрахования - цената е била определена от оценител.

подзастраховане - когато уговорената застрахователна сума е по-малка от действителната на застрахованото имущество. Напълно е допустимо.

Съществуват два варианта за обезщетяване - по чл. 398, ал.1 ТЗ /Ако е уговорена по-малка застрахователна сума от действителната стойност на застрахованото имущество и застрахования предмет погине или бъде повреден, обезщетението се определя според съотношението между застрахователната сума и действителната стойност/ - обезщетението се определя от застрахователната сума и действителната стойност на веща. Втори - по чл. 398, ал.2 ТЗ /Ако договорът за застраховане е сключен срещу първи риск, обезщетява се пълният размер на вредата, ако тя не надвишава застрахователната сума/ - договорът да има клауза срещу първия риск. Не се търси стойностно съотношение, а се изплаща целия размер на щетата, ако не надвишава застрахователната сума.

когато вредите са причинени от трети лица - застрахователя иска възстановяване на сумите, платени на застрахования - това е регресно право срещу 3 лица;

може да се суброгира в правата назастрахования /суброгационен иск/.

Застраховки”Живот” и “Злополука”. Застраховка “Гражданска отговорност”.

1. Застраховка “Гражданска отговорност”: чл. 405 ТЗ С договорът за застраховка ”ГО” застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди/. Съществува специфичен риск свързан с деликт /срещу деликта/. Особеност - по силата на нея застрахователя отговаря спрямо увреденият и когато умишлено е увреден от застрахования. Тогава застрахователя има право на обратен иск спрямо застрахования. Размера зависи от степента на вредите нанесени на увредения. Застраховката не може да надхвърля договорно определената сума. Действие - този договор има специфично действие между: 1. Застрахован и застраховател; 2. Между застрахован и трети лица и 3. Между застраховател и трети лица.

между застрахован и трети лица - има деликтен характер - имуществени и неимуществени интереси на трето лице;

между застрахован и застраховател - уведомяване; предотвратяване на вреди и т.н. изискване за уведомяване - ако увредения е предявил иск срещу увредения, а не срещу застрахователя, застрахования уведомява застрахователя и го привлича в процеса. За да брани своето право чрез лично участие в процесуалните действия. чл. 408 ТЗ /Спогодбата между увредения и застрахования, както и признаването на задължението от застрахования имат действие за застрахователя, ако той ги одобри/. Застрахователя може да се противопостави на всяка спогодба между застрахован и трети лица;

между застраховател и трето лице - те не са в договорна връзка чл. 407, ал.1 ТЗ /Увреденият спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя/. Третото лице може да се обърне директно към застрахователя за изплащане на обезщетението. Удовлетворява се спрямо застрахования и се изпълнява задължението на застрахователя към застрахования. Чл. 406, ал.2 ТЗ /При проявен иск от увредения застрахованият е длъжен да иска привличане на застрахователя в процеса/.

2. Застраховка “Живот” - застраховките живот и Злополука се отличават със своя предмет. Сключват се срещу събития, касаещи живота, здравето или телесната цялост на застрахования или третото лице. Те са лични, неимуществени застраховки. В общото си действие нямат особености. Плащане на премия, като в случая на застрахователно събитие следва да се изплати обезщетение по договора. Застрахователят дължи изплащане на застраховка дори и на този причинител на вредата, който може да е вече обезщетен по друг ред /или застраховател/. За разлика от имуществената застраховка, застрахователната сума не се определя от предходен резултат - например при произшествие и застраховка “ГО” от увреждащия и своя “Живот”.

Особености на з-ки “живот” и “злополука”:

чл. 411, ал.3 ТЗ /При застраховката “живот” или “злополука” застрахователят, който е платил застрахователната сума, не може да встъпи в правата на застрахования срещу лицето, причинило събитието/ - не се допуска суброгиране на застрахователя в правата на застрахования спрямо трето увредено лице;

“живот” върху живота на 3 лице има елемент на спестовност. Ако е поддържана поне 2 години, застрахователя заплаща на наследниците или на трети лица съответна сума наречена “премиен резерв”;

ако застрахования не плати някоя премия, не се търси заплащане по съдебен ред. застрахователя поканва лицето писмено да плати и ако и тогава не плати той може да намали застрахователната сума до размера на откупната стойност /ако е плащано поне 2 години/.

Откупна стойност - определена стойност в договора, правото на получаване на която възниква за застрахования, ако е поддържана поне 2 години. В случай, че не са минали 2 години, застрахователя може да развали договора.

Въпрос 43. Менителници и чекове. Понятие, видове и менителнични ефекти. Издаване, прехвърляне, предявяване и приемане. Менителнични искове и възражения. Правоотношения по чека. Издаване и плащане. Регресни права.

- В закона няма определение за нея. Тя е заповедна ЦК при която едно лице - издател /наредител - менитент/, нарежда на друго лице - приемател /платец/ да се задължи да плати определена от наредителя сума на 3 лице - поемател /ремитент - бенифициер/ или на негова заповед. /схема:/

По силата на менителницата има само поемане задължение за плащане на паричен дълг, а при асигнацията - може вещи и ЦК.

Асигната /нареждащият асигнацията/ винаги има търговско качество, а при менителницата, може да е всяко ф.л. - не търговец.

Ако аз изтегля менителницата, трябва платеца да плати:

когато се издаде менителницата пред бенифициера издателя гарантира плащането;

менителницата може да съществува самостоятелно като платежно средство пред други лица. Прехвърля им менителницата на другите лица.

Лицето, поело менителницата /лице 1/ вече има още един гарант - това е джиранта. Лице 1 е джиратар. При второ прехвърляне лице 2 става джиратар на лице 1, който е негов джирант.

Джиратарите могат директно да се снабдят с изпълнителен лист чл. 237 д ГПК /подлежат на принудително изпълнение: а/….д/записите на заповед, менителниците и приравнените на тях др. ценни книжа на заповед, както и облигации и купони за лихви по тях/.

Менителницата е ценно средство за стоково кредитиране! Менителницата има строга форма, като реквизитите са изброени в чл. 455 ТЗ /Менителницата съдържа:

1.наименованото “менителница” в текста на документа на езика, на който е написан.

2.безусловно нареждане да се плати определена сума пари;

3.името на лицето, което трябва да плати /платец/;

4. Падеж;

5.място на плащане;

6.името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати /поемател/.

7.дата и място на издаване;

8.подпис на издателя/.

Едно от основните задължение е да присъства наименованието “менителница” в текста - “Платете по тази менителница на…., сумата от ……”. Пропускане на реквизит може да доведе до загуба на качеството на ЦК. По закон може да се пропусне. Чл. 456 ТЗ /ал.1 Документ, който не съдържа някои от реквизитите, посочени в чл. 455, не е менителница, освен в случаите, определени в следващите алинеи…./:

без падеж - плаща се на предявяване;

без място- място посочено до името на платеца;

без място на издаване - място посочено до името на издателя;

чл. 457 ТЗ Менителницата може да се издаде на заповедта на самия издател, както и срещу самия издател/. Може да се издаде срещу самия издател - запис на заповед или на заповедта на издателя.

Бланкови менителници - свежда се до това, че нарочно е изпуснато:

името на бенефициера;

сумата, която да се плати.

Тя не е нищожна, поради липса на реквизити, но в момента на получаване те се попълват. Чл. 464 ТЗ /Ако непопълнена при издаването менителница бъде попълнена несъобразно уговореното, неспазването на уговореното не може да се противопостави на приносителя, освен, ако е придобил менителницата недобросъвестно или при груба небрежност/. Форми на вина - груба небрежност и недобросъвестност. Това е израз на водещото формално начало в менителницата.

Менителнични ефекти - родова категория ЦК: менителница; запис на заповед и чек. Особеностите на тези ЦК са:

свързани са с абсолютни търговски сделки;

те са заповедни ценни книги - посочен е титуляра върху нея и прехвърлянето им става чрез джиро;

правото в тях е право на парично вземане;

те са конститутивни ЦК - такива правото по които възниква в момента на тяхното създаване;

материализират едностранна сделка с абстрактен характер /воля на едно лице/.

те са извънсъдебно изпълнително основание - издава се върху тях изпълнителен лист през исково производство /без съдебен спор/.

изключителна строгост на режима на който са подчинени /форма-реквизити и съдържание/. Опорочаване на изискуемите реквизити води до качеството - ценна книга.

те могат да участват в оборота като се прехвърлят с джиро.

Уточнения: менителничен ефект - теоретичен израз на събирателно понятие. За тях се използва израза “полици”. Полицата може да е само запис на заповед. Менителница са и .

Видове:

Според това дали се основават на нареждане на 1 лице до друго лице или произтичат от самозадължаване на издателя:

ЦК на заповед - менителница и чек. Почиват върху фигурата на делегацията;

ЦК на самозадължаване - запис на заповед.

Според функцията, която изпълняват биват:

Търговски оборотни функции, като се издават срещу стоки или услуги;

финансови функции - ЦК се предоставят срещу отпускане на кредит - менителница и запис на заповед.

3 Дали върху тях е посочен титуляр, сума и съдържание, или са нарочно пропуснати елементи за попълване в по-късен момент биват:

обикновени;

бланкови.

Според това дали ще се плати на мястото на издаване или на друго място са:

обикновени менителнични;

домицилирани - на друго място.

Издаване и прехвърляне на менителница. Джиро - същност, видове.

Това е формална сделка с определени реквизити. Издаването е свързано с издаване на съответния документ и очертаване на техните реквизити. Повод за издаване на менителница е каузално правоотношение между издателя и бенефициера. Понеже създаването на менителницата е тежко задължение за да се издаде се изисква специална правоспособност - “менителнична правоспособност”. Тя не се различава от гражданската дееспособност. Всички дееспособни лица могат да издават менителници.

Непълнолетните и поставените под запрещение - при тях важат общите правила. Чл. 73 Семеен кодекс - чл. 73, ал.3 - не могат да се разпореждат без съгласието на родителите. Не могат да дават заем или да правят дарения. Непълнолетни и поставени под запрещение нямат менителнична правоспособност.

Чл. 26, ал.2 ТЗ /За отчуждаване или обременяване с тежести на недвижими имоти, за поемане на менителнични задължения, за вземане на заем и за водене на процеси търговския пълномощник трябва да е упълномощен изрично. Други ограничения на пълномощното могат да се противопоставят на трето лице само ако са му били известни или е трябвало да знае/- правомощия на търговския пълномощник. За поемане на менителнични задължения той трябва изрично да е упълномощен за това.

Менителницата е кредитно и платежно средство. За да прояви това си действие тя трябва да е ефективно предоставена във фактическата власт на приемателя. Не е достатъчно тя да е само създадена, а да се даде на приемателя. Предявява се на падежа за приемане правата си по нея. Може менителницата да бъде включена в търговския оборот и да е сурогат на платежно средство. Прехвърлянето на други лица, понеже е ЦК на заповед, става чрез джиросване Формата на прехвърляне - джиро. чл. 466, ал.1 ТЗ /Всяка менителница, дори когато не е издадена изрично на заповед, може да се прехвърля чрез джиро/. Изписва се “или на негова заповед” - че може да се джиросва. “не на заповед” - не може издателя е лишил поемателя от възможността да извършва джиросване - чл. 466, ал.2 ТЗ - /Когато издателят е написал в менителницата думите “не на заповед” или друг равнозначен израз, менителницата се прехвърля по реда за прехвърляне на вземания/. Тогава тя става поименна ценна книга.

- едностранна сделка при която едно лице /джирант/ прехвърля на друго лице /джиратар/ правата си по принадлежаща му заповедна ЦК. Така се прехвърля - менителница и запис на заповед.

Джиро е едностранна /джиранта/, абстрактна /няма насрещно задължение/ и формална сделка. Чл. 468 ТЗ - /1 Джирото трябва да бъде написано върху менителницата или върху прикрепен към нея лист / /. То трябва да се подпише от джиранта/. Джирото се написва върху менителницата /на гърба, а не върху лицевата част или ако пространството е изчерпано - върху допълнителен лист, прикрепен към менителницата. Този допълнителен лист се нарича “алонж” -удължавам от френски. Няма законови реквизити за джиро - в свободен текст. “Вместо мен /джирант/ да се плати на лицето…/джиратар/”. Задължително трябва подпис на джиранта. Може само “Джирант…подпис”. Датата е необходима /поредност на джирата/.

Законови изисквания за валидност на джирото:

Джирото да е пълно - 467, ал.1 ТП /Джирото не може да бъде под условие/ - прехвърляне всички права

Не може да е под условие - безусловно. Условното джиро е нищожно.

Функции на джирото:

Прехвърлителен способ на заповедните ЦК - транспортна функция.

Гаранционна функция - чл. 470, ал.1 ТЗ /Джирантът отговаря за приемането и за плащането на менителницата, освен ако е уговорено друго/. Джиранта отговаря пред джиратаря за плащане на менителницата от издателя.

Чл. 513, ал.1 ТЗ /Лицата, които са издали, приели и джиросали менителницата или са поели поръчителство, са солидарно отговорни към приносителя/. Тази отговорност се разпростира не само върху непосредствения джирант, а по цялата верига джиранти - повече гаранти за плащане - солидарно отговорни. Гаранционната функция отпада при “ректа джиро” - при което джиранта изрично е забранил на джиратаря по-нататъшно прехвърляне. Но отпада спрямо прехвърлени след джиратаря при ректаджиро с израза “но не и на заповед”- чл. 470, ал.2 ТЗ /Джирантът може да забрани последващо джиросване. В този случай той не отговаря пред лицата, на които менителницата е била джиросана след това/. Ако е нарушено ректи джирото - не нарушава извършено последващо джиро, а сом гаранцията.

Легитимационна функция. Легитимира титуляра по ЦК. чл. 471 ТЗ /1 Държателят на менителницата с смята за законен приносител, ако правото му следва от непрекъснатия ред на джирата, дори и когато последното джиро е бланково. Зачертаните джира се смятат написани Когато бланковото джиро е последвано от друго джиро, се смята, че подписалият е придобил менителницата с бланково джиро/. Този на когото правото се следва от непрекъснатия ред на джирата; последния джиратар.

Видове джира:

1 Според това дали е посочено името на джиратаря или не:

Øобикновено джиро - записано е името на джиратаря;

Øбланково - не е вписано името, като се вписва едва при предявяването на менителницата за плащане. Тогава Øменителницата се прехвърля чрез просто предаване. Последният джиратар губи гаранционната функция от предходните джиранти.

според това дали осигурява цялото действие на джирото или част от него /функции/:

Øпълно джиро - осигурява и трите функции;

Øректа джиро - без гаранционната функция.

Други:

ØДжиро на пълномощие - джиратаря има всички права по менителницата, но може да я прехвърля само чрез джиро чрез пълномощие. Чл. 472 ТЗ /1 При джиро с уговорка “за събиране4, “за инкасо”, “по пълномощие4 или друг израз, който означава упълномощаване, приносителят може да упражни всички права по менителницата, но може да я прехвърли само с джиро по пълномощие. В този случай задължените лица могат да правят на приносителя само възраженията, които те могат да противопоставят на джиранта/. Джиранта се представлява от пълномощника. Последица е, че платеца може да прави на джиратаря всякакви възнаграждения по отношение на неговия джирант.

ØЗаложно джиро - джиро на обезпечение с думите - “за гаранция” и “за залог”. Джиратаря упражнява всички права по менителницата, но самият той може да я прехвърля само с джиро по пълномощие.

Предявяване и приемане на менителницата. Плащане и протест.

Менителница - едностранно нареждане на издателя до платеца с което той се натоварва да извърши плащане на наемателя. Нареждането на издателя не може да обвърже платеца да извърши плащането. Поради това по закон има процедури за уведомяване на платеца и е нужно осигуряване на неговото съгласие за плащане. Тази процедура е предаване менителницата за приемане.Това става чрез физическото предаване на менителницата пред платеца и неговото съгласие да извърши плащането. Чл. 478 ТЗ /1 При предявяването платецът може да поиска менителницата да му се предяви повторно на следващия ден. Заинтересуваните лица нямат право да възразяват, че това искане не е удовлетворено, освен ако то е отбелязано в протеста/. При предявяването платеца може да иска предявяване на следващия ден - за справка с издателя, преди да изрази своето отношение. Приемането става със специален акт - “приемане или акцепт”. Този акт е едностранна формална сделка. Чл. 493 ал.1 ТЗ /приемането се изписва върху менителницата, с думата “приета” или с друга равнозначна дума и се подписва от платеца. Подписът на платеца върху лицевата страна на менителницата се смята за приемане/. Изписва се върху менителницата думата “приета” или “акцептирана”. Акцептиране може да стане само с подпис. Ако е платена в срок след предявяване или по силата на уговорка, трябва да е предявена в срок - като задължителен реквизит се пише и датата на приемането. Ако не е направен, приносителя извършва протест поради липса на дата, чрез която да си осигури, чрез която да си осигури такава. Ако не го направи той губи правата си на обратни искове срещу издателя и джиранта. Приемането е безусловен акт - условия не се поставят - чл. 480 ТЗ /ал.1 Приемането не може да бъде извършено под условие; ал.2 Платецът може да ограничи приемането за част от сумата/. Може да е частично. Всички други условия на съдържанието на менителницата са равнозначни на отказа да се приеме менителницата. Ако платецът е изразил съгласие той ще отговаря в условията на своето приемане. Ефект от приемането. Платецът поема задължение за плати по менителницата и срещу него се реализират правата по нея. Изготвя се изпълнителен лист и менителнични искове /при изтърван срок за извънсъдебно събиране/. Чл. 477 ТЗ /ал.1 Менителница, платима в определен срок след предявяване, трябва да се предяви за приемане до една година от издаването. Издателят може да съкрати или да удължи този срок/- срокове за предявяване.

Ако платеца откаже да акцептира, реализира се процедура наречена “протест поради неприемане”. Извършва се по писмена молба на приносителя пред нотариус по мястото на приемане - в сроковете за предявяване за приемане. Чл. 478 ТЗ /1 При предявяване платецът може да поиска менителницата да му се предяви повторно на следващия ден. Заинтересуваните лица нямат право да възразяват, че това искане не е удовлетворено, освен, ако то е отбелязано в протеста/ - отклонение за следващия ден.

Ефект от протеста:

Протестът осигурява на поемателя обратните /регресни/ искове по отношение на издателя на менителницата и следващи джиранти. Осигурява и гаранционните претенции.

Не се ли направи, се губят правата;

отпада необходимостта от извършване протест поради неплащане.

При отказ от акцепт трябва приносителя да уведоми своя непосредствен джирант, до 4 дни от деня на протеста /чл. 479 ТЗ/. Така уведоменият джирант до 2 дни трябва да уведоми пък своя непосредствен джирант. Ако не се направи отговаря за вреди, настъпили по размера на менителницата. Може издателя да освободи поемателя от необходимостта да се направи протест. Това е, когато в съдържанието на менителницата /джирото/ бъдат изписани думите: “без протест” и “без разноски”. Това не освобождава така освободените лица от необходимостта да уведомят издателя /джирантите/ или да извършат предявяване на менителницата. За да се извърши плащането тя трябва да се предяви за изпълнение /второ предявяване/.

Особеност - има строги искове чл. 491 ТЗ /Менителница, платима на определен ден или на определен срок след издаването или след предявяването, трябва да се предяви за плащане на падежа или в един от двата следващи работни дни/. Ако има определен ден или на срок след издаване или предявяване - трябва да се плати на падежа или в един от двата следващи работни дни.

Може менителницата да бъде предявена преди падежа за плащане. Чл. 493 ТЗ /1 Приносителят не е длъжен да приеме плащане на менителницата преди падежа/. Тогава платеца може да откаже да извърши плащане. То става на падежа. Ако платеца се съгласи на плащане преди падежа той прави това на свой риск. Особеност при менителничните задължения е че те допускат отклонение от принципа на чл. 66 от ЗЗД - задължен да приеме изпълнение на части. Чл. 492, ал.2 ТЗ Приносителят не може да откаже да приеме частично плащане/. - обратно. Приносителят не може да откаже да приеме частично плащане. При плащане възниква въпроса, то как да се докаже. Платеца може да поиска връщане на дълговия документ - чл. 109 ЗЗД. Длъжникът може да поиска приносителя да отбележи, че е платено чл. 492, ал.1 ТЗ /При плащането платецът може да иска от приносителя да му предаде менителницата и да отбележи върху нея, че е платена/. При частично плащане също може да поиска отбелязването му върху менителницата чл. 492 ал.3 ТЗ /При частично плащане платецът може да иска плащането да бъде отбелязано върху менителницата и да му се издаде разписка/. Може да се издаде и разписка при неплащане. Чл. 498 ТЗ /протестът поради неплащане на менителницата, платима на определен ден или на определен срок след издаването или след предявяването, трябва да се направи в един от двата работни дни след деня на плащането. Ако менителницата е платима при предявяване, протестът трябва да се направи в сроковете по чл. 497, ал.1/. Протеста поради неплащане се прави пред нотариус и то в един от двата работни дни след деня на плащането. Ако менителницата е платима при предявяване протеста се прави по чл. 497, ал.1 ТЗ Протестът поради неприемане трябва да бъде направен в сроковете, определени за предявяването за приемане. Ако в случая, предвиден в чл. 478, ал.1 първото предявяване е станало в последния ден от срока, протестът може да се извърши на следващия ден/ - за да се запази регресното искане. В случай, че няма плащане освен протест е необходимо да се извърши и уведомяване за изплащане по реда на чл. 495 ТЗ /Ако менителницата не бъде предявена за плащане в срока, определен в чл. 491, длъжникът може да вложи сумата в банка на риск и на разноски на приносителя/.

Посредничество и поръчителство при менителницата.

Те са особени лица, вмъкнали се в менителничните отношения. Изпълняват обезпечителна функция по менителничните задължения и създават допълнителна сигурност за плащане.

Поръчителството се извършва от поръчител /авалист/, като менителничното поръчителство се нарича .

Авалист може да е всяко лице способно да поема менителнично задължение, може да е трето лице, така и лице с подпис върху менителницата /издател, джирант/. Понеже броя на участващите при менителницата нараства, авала не е за всички лица, а само за определено лице, за което е авалирал. В една менителница може да има множество авалисти. Авалът ангажира.солидарната отговорност на поръчителя. Неговата отговорност, ако е възприел това може да се разпростре върху част от дълга. За разлика от поръчителството обаче, където има акцесорна зависимост между дълга на главния длъжник и поръчителя, тук нещата са по обратния начин. чл. 485, ал.2 ТЗ /Задължението на поръчителя е действително и когато задължението, за което е дадено, е недействително по каквато и да било причина, освен поради недостатък във формата/. Авалът остава дори и при недействително задължение. Идеята е ценната книга да функционира като такава в оборот. Дългът на поръчителя отпада, ако авала има някакъв порок във формата. Последно действие на авала е че при насочена претенция към авалиста и той изпълни дълга, той се субругира в правото на удовлетворен кредитор.

Характеристики на авала: авал е едностранна, абстрактна сделка по силата на която едно лице /авалист/ поръчителства за изпълнение на менителнично задължение на др. лице /авалат/. Той е формална сделка, като в чл. 484 ТЗ са посочени изискванията за формата му /ал.1 Поръчителството се дава върху менителницата или върху лонжа. То се изразява в думите “като поръчител” или по друг равнозначен израз и трябва да се подпише от поръчителя; ал.2 Подписът на лицевата страна на менителницата се смята за поръчителство, освен ако е на платеца или на издателя; ал.3 Когато поръчителят не посочва за кого поръчителства, се смята, че поръчителството е за издателя/. Изискването на ал.3 отрежда подписите на джирантите да е върху гърба на менителницата, за да се отличават от поръчителите.

Посредник, менителнично посредничество. За да се осигури резерва при издател или платец по менителницата се посочва посредник. Това прави джиранта. Посредник може да е всяко “трето лице” или задължено по менителницата лице /освен акцептиралия платец/.

За разлика от авала посредничеството възниква чрез посочване, а не чрез лично задължаване подобно на платеца посредника трябва да ……

И приносителя трябва да се съгласи да приеме посредника. Ако направи това губи обратните искове, които е имал преди падежа срещу този, за когото е извършено приемането и за подписалите се след него чл.. 517, ал.3 ТЗ /Освен в случаите по ал.2 приносителят може да откаже приемането чрез посредничество. Ако приеме посредничеството, той губи обратните искове, които е имал преди падежа, срещу тези, за когото е извършено приемането, и срещу подписалите след него/. Формата е писмена - с подписи от посредника, като посочва за кого е посредник. Ако не е посочено следва, че е посредник за издателя на менителницата. Посредник приел менителницата отговаря спрямо лицата. Разширен обхват по чл. 516 ТЗ

Менителнични искове. Възражения. Неоснователно обогатяване. - Отговорност носят редица лица в различни качества чиито подписи ги има в менителницата - чл. 237 ЗЗД. Това свойство може да е блокирано, като се използват резервни варианти за удовлетворяване на кредитора.

Менителнични чекове - два вида - пряк и обратен /чл. 505 и чл. 506 ТЗ/.

пряк иск - чл. 481 ал.2 ТЗ /При неплащане приносителят, даже ако той е издателят, има иск срещу платеца съобразно чл. 505 и 506/. Малко приложение, защото основен начин за удовлетворяване е извънсъдебен. Кога се предявява иска - тогава, когато по силата на пропуснати срокове е протестирано или неизвършено. Менителницата не е извъсъдебно удовлетворително основание. Прави се от кредитора. Пасивно легитимиран е платеца, срещу който е иска. Ако не е акцептирана - срещу издателя. Прекия иск се погасява с 3 годишна давност. чл. 531, ал.1 ТЗ /Исковете по менителницата срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа/. Срокът тече от падежа на менителницата. Обхват на иска - главница; лихва, ако е уговорена и лихва за забава. Иска е лесно доказуем при условие, че се представи изправна менителница;

обратен /регресен/ иск - чл. 505 и чл. 506 ТЗ - срещу всички задължени лица по менителницата, освен платеца. Понеже тяхната отговорност не е пряка. Активно легитимиран е кредитора. Пасивно легитимирани са всички, чиито подписи лежат в менителницата, освен издателя: джиранти; авалисти; платеца. Те са солидарно задължени. Тази отговорност има субсидиарен характер, спрямо основния платец. Прилага се само, ако основния платец не е платил. Обхвата на иска е посочен в чл. 505 и 506 ТЗ - главница и лихва. Погасителната давност по иска е 1 година - чл. 531, ал.2 ТЗ /Исковете на приносителя срещу джирантите и срещу издателя се погасява с едногодишна давност от деня на своевременно извършения протест или от падежа, ако менителницата съдържа уговорка “без разноски”/.

иска за неоснователно обогатяване - чл. 534 ТЗ /ал.1 Когато приносителят на менителница, запис на заповед или чек изгуби исковете по тях поради давност или неизвършване на необходимите действия за запазване направата по тях, той може да иска от издателя или платеца сумата, с която те са се обогатили в негова вреда/. Това става при пропуснати срокове по двата иска. Този иск се предявява тогава, когато приносителя на менителницата изгуби исковете поради давност или неизвършени действия по запазването им. Той се погасява с 3 годишна давност, която тече от момента в който са изтекли сроковете по другите искове.

- Правната уредба е в чл. 539-562 ТЗ. Чекът е произлязъл от менителницата, а и законът предвижда субсидиарно приложение на правилата за менителницата – чл. 562.

Характеристика. - Чекът е ЦК. Той може да бъде на заповед, поименен или на приносител.

а. Ако чекът е издаден в полза на определено лице – значи е на заповед.

б. Ако е издаден в полза на определено лице и включва клауза “не на заповед” значи е на поименен.

в. Ако в чекът липсва името на поемателя, значи е на приносител.

Видът на чека като ЦК се определя от издателя и не може да се променя.

В зависимост от уговорките съществуват още 2 вида чек:

2) Пресечен чек – съдържа 2 успоредни линии върху лицевата на ЦК (пресичането може да бъде по вертикал, диагонал или хоризонтал). Пресичането може да бъде:

а. Общо – плаща се само на банка.

б. Специално – ако между линиите е посочено име на банка, плаща се само на тази банка.

Може да се премине от общо към специално пресичане, но не и обратно. Ако се плати в нарушение на изискванията, плащането е валидно, но се отговаря за вреди в рамките на сумата.

3) Чек с уговорка “за минаване по сметка”. Тази уговорка трябва да е на лицевата страна на ЦК и означава, че по чека може да се плати само безкасово. В тази хипотеза може да е посочена и сметка. Ако в тази хипотеза се плати в брой плащането е действително, но платецът отговаря за вреди.

4) Според проф. Герджиков Наредба № 3 урежда още 2 вида чек:

а. Обикновен – издава се срещу банкова сметка (най-често разплащателна), от която могат да се правят и други плащания.

б. Лимитиран – издава се срещу банкова сметка (по правило акредитивна), по която се извършват само плащания по чекове.

2.2. Чекът като сделка (разлика от менителницата). Чекът е едностранна, формална сделка, с която издателят нарежда на платеца да се плати определена сума. В тази насока се очертават следните разлики от менителницата (особености на чека):

1) Чекът е платежно средство и се плаща в много кратки срокове от издаването му. За чекът е неприсъща кредитната функция на другите менителнични ефекти.

2) По чекът не се уговаря лихва, тъй като се плаща веднага.

3) Чекът не се приема (акцептирането е забранено).

4) Платец по чека е само банка, тъй като той е платежно средство.

Страни по чека – издател, поемател и платец. Всеки може да бъде издател, стига да е дееспособен. Платецът е само банка. Не може издателят да е платец, освен ако един клон на банка не издаде чек срещу друг клон. Може поемателят да е издател в случай, че се “тегли” чек в собствена полза.

Реквизити на чека.-  Съдържат се в чл. 539: Чекът съдържа: 1. наименованието "чек" в текста на документа на езика, на който е написан; 2. безусловно нареждане да се плати определена парична сума; 3. името на лицето, което трябва да плати (платеца); 4. дата и място на издаването; 5. място на плащането; 6. подпис на издателя. Реквизитите са 6 на брой с 2 по-малко от тези на менителницата и с 1 по-малко от записа на заповед. Реквизитите, които отсъстват са: 1) падеж – тъй като чекът е на предявяване винаги; 2) поемател, който предяви той е поемател.

При чекът трябва да има уговорка за домицилиране, като домицилиатът също трябва да е банка.

Законът в чл. 540 съдържа правила за попълване на лисващите реквизити: (2) Чек, в който не е посочено мястото на плащане, се смята платим в мястото, посочено до името на платеца. Ако посочените места са повече, чекът е платим в първото посочено място. (3) Ако не е посочено друго място, чекът е платим в мястото, където е главното седалище на платеца. (4) Чек, в който не е посочено мястото на издаването, се смята издаден в мястото, което е посочено до името на издателя.

5. Чекът е нареждане за плащане (както менителницата). За разлика от менителницата той обаче може да бъде оттеглен (само след срока на предявяване). Оттеглянето е едностранна сделка с която издателят нарежда платецът да не заплати действителен чек. Банка платец няма задължение да плати чека. За това между издателят и банката платец се сключва чеков договор – чл. 541, ал. 3: Платецът е длъжен да плати чека до размера на покритието, ако има изрично или мълчаливо споразумение с издателя. С чековия договор банката се задължава да заплаща, издадените срещу нея чекове, а издателят да осигури парични средства, достатъчни за плащане по чековете.

Задължения на банката по чековия договор:

1) да предаде на издателя бланки за чекове;

2) да плаща издадените срещу нея чекове, ако издателят е осигурил покритие;

3) да отказва плащане ако чекът е оттеглен.

Задължения на издателя по чековия договор:

1) да поддържа покритието;

2) да вземе мерки срещу изгубване, открадване, подправяне на чекове;

3) да уведоми банката за събития по т. 2.

Договорът е консенсуален, неформален, двустранен, с продължително изпълнение, intuitu personae с оглед на двете страни, разновидност на договора за поръчка. Чековият договор може да се съчетае с договор за овърдрафт. Чекът е действителен дори да няма чеков договор или той да е недействителен, като целта е сигурността в оборота (все пак чекът е ЦК). Чековият договор урежда отношението на покритие – издателят трябва да осигури покритие (пари) към момента на плащане. Дори обаче да няма покритие чекът е действителен, защото издателят поема задължението да плати ако банката не плати, т.е. винаги има поне 1 длъжник – издателя.

Издаване, прехвърляне и авалиране на чек.

1. Ако чекът е на заповед важат правилата за менителницата. Съществуват обаче и определени особености, тъй като чекът е платежно средство:

1) Ако чекът е джиросан на банка, джирото има действие на разписка за плащане.

2) Ако банката на свой ред джироса чека това джиро е недействително.

3) Банката платец не може да е авалист по чека.

2. Ако чекът е на приносител се прехвърля с предаване – транслативна сделка с реален елемент. Чекът на приносител може да се джиросва като джирантът отговаря за задълженията (в тази хипотеза джирото не е оригинерен прехвърлителен способ).

3. Ако чекът е поименен се прехвърля с цесия.

Предявяване. Чекът се предявява в кратки срокове – чл. 552: Чекът трябва да бъде предявен за плащане в срок от осем дни от датата на издаването му. От предявяването за плащане тече законна лихва за забава. Предявяването за плащане е предпоставка за регресна отговорност ако има регресни длъжници. За приносителят обаче може да е неудобно да ходи при банката платец . За това е възприето чекът да се предявява пред банката на приносителя. Системата е: приносителят представя чека на собствената си банка, тя прави платежно искане до банката платец, която плаща ако има покритие. Банката не може да прати частично по чека. Тя обаче може да плати и след срока за предявяване ако чекът не е оттеглен. Ако банката платец откаже да плати (най-често поради липса на покритие) отказът не може да се атакува от приносителя. Ако отказът е неоснователен той може да се атакува от издателя по чековия договор, но не и от приносителя, защото той няма пряк менителничен иск. Отказът на банката трябва да се удостовери чрез протест. Понеже това е бавна и сравнително скъпа процедура има още 2 начина са констатиране на отказа: 1) декларация на банката платец върху чека с посочване на датата на предявяване; 2) датирана декларация на Уравнителната камара (такава няма в България). Чрез протеста приносителят може да ангажира регресната отговорност на издателя. Ако не се констатира протест, приносителят се лишава от регресните си права.

Давност – уредена е в чл. 561: (1) Обратните искове на приносителя срещу джирантите, издателя и поръчителите по чека се погасяват с шестмесечна давност от деня на предявяването или от деня на изтичане на срока за предявяване. (2) Обратните искове на джиранта срещу всички отговорни към него лице се погасяват с шестмесечна давност от деня, в който е платил чека, или от деня, когато срещу него е предявен иск.

Въпрос 44. Непозволено увреждане – обща характеристика. Отграничения. Генералния деликт. Отговорност за лични виновни действия. Отговорност за вреди, причинени от другиго. Отговорност за вреди, причинени от вещи. Отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани.

Обща характеристика. Уредено е в член 45 и 46 от ЗЗД. Законът не съдържа обща разпоредба за регламентиране а фактическия състав и правните последици са уредени поотделно - казуистично за различните случаи на непозволено увреждане. Бългорското позитивно право се основава на общ ФС, уреден в член 45 на ЗЗД и отделни състави с членове от 47 до 50 от ЗЗД. Отделни хипотези са създадени в някой специални закони, които уреждат безвиновната отговорност - Закон за отговорност на държавата за вреди причинени на граждани, други закони в областта на трудовото право - Кодекс на труда, Закон за МВР, Закон за въоръжените сили и други.

Основен на – .

1. Деяние - действие или бездействие.

2. Вреди - неблагоприятно засягане на правната сфера на едно лице. В облигационното право понятието за деликтна и договорна отговорност е общо.

3. Вина на деликвента - като елемент от ФС, тя има две особености:

а/ понятието за вина при деликта е различно от договора при неизпълнение. Тя е по - близо до наказателното право - преценява се не само дали лицето е било длъжно да предвиди, но и дали е могло да предвиди деликта.

б/ член 45, ал. 2 от ЗЗД съдържа презумпция за вина - не е нужно увреденият да доказва вината. Ако докаже останалите елементи, вината се презюмира в най - леката й форма - небрежност. За да избегне отговорност деликвента ще трябва да докаже липсата на вина - или че не е бил длъжен, или че не е могъл да предвиди.

4. Причинна връзка между деянието и вредата.

5. Противоправност на поведението на деликвента. Има 2 теории:

а/ извежда понятието за противоправност от разпоредбата на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД: „Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другимо”. Два подхода:

= разпоредбата съдържа една обща забрана - да не се вреди другиму;

= разпоредбата създава задължението да не се увреждат други лица и противоправността се изразява в причиняването на вреда.

б/ тази теория се опитва да обясни противоправността излизайки от член 45 ЗЗД. Според нея той не съдържа указание за това какво е противоправност.

Теории, които обясняват противоправността извън член 45 - ЗЗД. Противоправността се израява в засягане на чуждо субективно право, което е абсобютно.

Недостатък на тези теории е, че не могат да обосноват противоправността на бездействието, защото те обосновават противоправността, когато се засяга чуждо право.

Противоправността се изразява в неизпълнение на конкретно задължение, което не трябва да бъде облигационно и се установява за всеки конкретен случай на деликт. Нарушаването на това задължение е достатъчно, за да възникне противоправността като елемент от ФС на неоснователното обогатяване.

При определени от закона обстоятелства, въпреки че представлява нарушение на едно задължение деянието не е противоправно. Законът регламентира обстоятелства, които изключват противоправността: 1. Неизбежна отбрана по член 12 от НК;

2. Крайна необходимост по член 13 от НК. Въпреки това при крайната необходимост, вредите се поправят, от този, който ги е причинил. Ако лицето е причинило вреди, за да спаси свои имуществени блага, ще трябва да ги поправи и това ще стане по реда на неоснователното обогатяване.

3. Когато за увреждането е имало съгласие на пострадалия. Прилага се, когато се касае за права, с които пострадалият може да се разпорежда. Ако пострадалият е дал съгласие за засягане на права, за които законът не допуска възможност да се разпореди, противоправността не отпада и причинителят ще носи деликтна отговорност като съгласието играе роля на съпричиняване и ще доведе до намаляване на размера на обезщетението.

Правни последици от основния състав на неоснователното обогатяване.

Появява се едностранно облигационно отношение, по което увреденият има вземане, а деликвента задължение за обезщетение на вредите. На обезщетение подлежат преките имуществени и неимуществени вреди. Нашата съдебна практика се е ориентирала към парично обезщетяване на вредите, което е единственият начин за неимуществените вреди, но при имуществените в някой случаи е допустимо обезщетяването в натура - при засягане на материални блага. Нимуществените вреди се определят по справедливост. Право на вземане на обезщетение за неимуществени вреди има в хипотезите:

а/ право да се търси обезщетение само при засягане на лични блага - когато са засегнати вещни или други права - не.

б/ право на такова обезщетение има само пострадалият, защото са засегнати лични блага. Други близки лица нямат такова вземане.

в/ когато пострадалото лице почине при деликт може друго лице да търси обезщетение за неимуществени вреди. Тези други лица са точно и изчерпателно определени от ВС: родителите, при смърт на детето им; децата, при смърт на техния родител; единият съпруг при смърт на другия съпруг.

ВС включва и лица, които фактически се намират в отношения родители - деца или съпрузи, без да има брак или осиновяване.

Имуществените вреди се определят по справедливост и се определят във всеки конкретен случай.

Отговорност за вреди, причинени от другиго. Уредени са в чл.47,48,49 от ЗЗД. Класифицират се в две групи - състави по чл.47 и 48 от ЗЗД - вредите са непосредствено причинени от едно лице и задължението за обезщетение тежи върху друго лице, чиято отговорност е за негово собствено противоправно и виновно поведение; състави по чл.49 отЗЗД - вредите са причинени от едно лице, а отговорността се носи от друго, тя е обективна и има гаранционна функция, защото това лице не отговаря за собствено противоправно и виновно поведение.

ФС по чл.47 от ЗЗД. Отговорност за вреди, пречинени от неделиктоспособно лице. В ал.1 е дадено определение за неделиктоспособност - неспособност да разбира или ръководи постъпките си. Липсва или интелектуалния момент: да разбира свойството и значението на постъпките си или волевия момент: способност да се ръководят постъпките. Тъй като не е посочена възрастова граница и това води до спорове има Тълкувателно решение на ВС, според което лица под 14 г. са винаги неделиктоспособни, за лица между 14 и 18 г. се преценява за всеки конкретен случай, а за тези над 18 г. се приема, че по принцип са деликтоспособни. Отговорност за вредите, причинени от неделиктоспособен носят лицата, върху които тежи задължението да упражняват надзор. Това задължение може да бъде законоустановено или договорно. Във всички случай трябва да се установи конкретно задължение за конкретно лице. Такива задължени лица са родителите, възпитателите, учителите, съответна част от персонала на специализиланите болнични заведения. Договорно отговорността може да тежи върху наети лица - бавачки, медицински сестри и други. Противоправността се изразява в неизпълнение на задължението за надзор. Вината се презюмира. В резултат имаме вреди, за които отговаря лице, което не ги е причинило непосредствено, но чието поведение е в причинна връзка с тях.

ФС по чл. 48 от ЗЗД. Отнася се до вреди, които са непосредствено причинени от деца - малолетни и непълнолетни. Отговорността за тези вреди се носи от техните родители - по произход или по осиновяване, независимо дали те са деликтоспособни. Необходимо е комулативното наличие на две предпоставки - родителя да упражнява родителските права и детето да живее при него. Ако има съдебно решение, с което упражняването на правата се възлага на единия радител, другия не носи отговорност по чл. 48 от ЗЗД, но ако детето се е намирало при него той има задължение за надзор и следователно ще носи отговорност по чл. 47 от ЗЗД. Същата е и отговорността на настойника при когото живее малолетния. Попечителят не носи отговорност за вреди, причинени от непълнолетно дете. Той отговаря за неполагане на дължимия надзор по чл. 47 от ЗЗД. Отговорността по чл. 48 е за собствено виновно и противоправно поведение. Противоправността се изразява в неизпълнение на родителските, респективно на настойническите задължения за възпитание на детето. Вината се презюмира.

ФС по чл. 49 от ЗЗД. Това е отговорността на възложителя на една работа за вреди, причинени при или по повод извършването й. Има две групи елементи:

1. Деликтна отговорност на непосредствения причинител на вредите. Необходимо е той да е осъществил ФС на чл. 45 от ЗЗД - Виновно и противоправно да ги е причинил на трето лице. Отговорност ще носи и възложителя на работата.

Елементи на ФС начл. 49 от ЗЗД: а) между възложителя и непосредствения причинител на вредите да има възлагане на работа; б) вредите да са причинени от деликвента при или по повод извършването на тази работа.

В доктрината има две становища за това какво е възлагане на работа. Едната теория е, че това е чисто фактическо положение - съществува винаги, когато едно лице използва помощта на друго при осъществяване на собствената си дейност. Преобладаващата теория е, че между възложителя и непосредствения деликвент има правоотношение, с което възложителят има пълен контрол върху дейността на изпълнителя - непосредствен деликвент. Това правоотношение може да е трудово или друго, подобно на него.

2. Пречиняване на вредите да е станало при или по повод извършването на възложената работа. “При извършване на работа” означава, че вредите са причинени или докато деликвента е извършвал действия, в които се състои работата или когато е бездействал по отношение на правила за безопосност, свързани със съответната работа. “По повод на работата” означава, че те са причинени при действия, които без да са предмет на самата работа, имат непосредствена връзка с нея - те са подготовка или приключване на работата.

Увреденият в този случай разполага с две деликтоотговорни лица като гаранция. Отговорността на възложителя по чл. 49 от ЗЗД е обективна - поведението му може да бъде правомерно и невиновно, но той носи отговорност. Така е дори, ако непосредствения деликвент не е известен. Възложителят, понесъл отговорността па чл. 49 от ЗЗД има регрестно вземане за целия размер на обещетението срещу деликвента - чл. 54 от ЗЗД. Възможно е между извършителя и възложителя да съществува такова правоотношение на възлагание, че специални разпоредби да ограничават размера на отговорността за извършителя.

Отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани. Уредена е в Закона за отговорност на държавата за вреди причинени на граждани (ЗОДВПГ). Това е обективна - безвиновна отговорност. Законът е в сила от 1989 г. при действието на Конституцията от 1971 г., но Конституцията от 1991 г. запази дийствието му и държавата носи отговорност. Недостатък е, че не са обхванати всички хипотези, при които държавни служители могат да причинят вреди и че е ограничен кръгът от лица, които носят отговорност.

Приложно поле на ЗОДВПГ - ограничения:

1. Увредени могат да бъдат само ФЛ.

2. Във ФС, които дават основания за отговорност те са две групи: а/ извършване на административна дейност; б/ извършване на правозащитна дейност - включва наказателно преследване, административно-наказателни производства и налагане на принудителни административни мерки.

Извън приложното поле остават причиняването на вреди при гражданското правораздаване, които биха могли да се търсят по чл. 45 и 49 от ЗЗД и пречиняването на вреди от органи на данъчната и финансовата администрация.

Съотношение с други действащи закони. ЗОДВПГ е специален по отношение на заварените общи закони - ЗЗД, а самият той предвижда, че в бъдеще ще бъдат приети други закони, специални по отношение на него.

ФС при ЗОДВПГ.

1. За вреди, причинени при административна дейност - причинени от незаконни действия на администрацията, от нищожни и унищожаеми административни актове. И в трите случая актовете трябва да произхождат от български административен орган. За да се реализира отговорноста на държавата се прави преценка за неправомерноста на действието или административния акт. Когато вредите са причинени от незаконни действия или от нищожен административен акт тази преценка се прави в самия процес за обезщетяване на вредите, а когато те са причинени от унищожаем административен акт, той трябва да бъде отменен по надлежния ред (ЗАП) и в надлежния срок, защото иначе се санира и не може да се иска обезщетение.

2. За вреди, причинени при правозащитна дейност. Органи, които могат да причинят такива вреди са съдът, прокоратурата и следствието. Тези ФС не покриват цялата дейност на правозащитните органи, а само следните случаи: а/ причиняване на вреди чрез налагане на мярка за неотклонение “Задържане под стража”, когато в последствие мярката е отмененакато неоснователно наложена; б/ причиняване на вреди чрез повдигане на обвинение за престъпление от общ характер, по което след това лицето е оправдано от съда или наказателното производство е прекатено от прокурора поради липса на престъпление, изтекла давност или амнистия, които са били налице при повдигане на обвинението; в/ причиняване на вреди вследствие на осъждане за престъпление или налагане на административно наказание, ако впоследствие лицето е било оправдано или административното наказание е отменено; г/ причиняване на вреди чрез налагане на принудителна административна мярка, която впоследствие е отменена като незаконосъобразна; д/ причиняване на вреди чрез налагане на принудителна медицинска мярка, която в последствие е била отменена като незаконосъобразна; е/ изпълнение на наказание по НК или административно наказание над налажения размер.

Деликтната отговорност на държавата възниква във всички случаи като не е нужно лицето, което непосредствено е причинило вредата да е извършило деликт по чл.45 от ЗЗД. Когато държавата репарира деликта отношенията й с увреденото лице приключват, но тя има регресно искане срещу виновното длъжностно лице. Държавата има регрес за цялото обезщетение срещу правозащитните органи, действали противоправно и виновно само, ако извършеното от тях е престъпление и то е установено по съдебен ред с влязла в сила присъда или установително решение. Ако длъжностно лице от тези органи е извършило деликт, държавата няма регресен иск.

Отговорност за вреди, причинени от вещи. Уредена е в чл. 50 от ЗЗД. При нея няма противоправно повединие. Тук имаме напълно правомерно функциониране на една вещ, от което са произлезли вреди. Обезщетяването им се възлага на лицата, които имат правна или фактическа връзка с вещта, въпреки че тяхното поведение е правомерно. В правна връзка с вещта е собственика й, а във фактическа е лицето, което упражнява надзор върху нея. Отговорността се носи или от собственика, или от лицето, упражняващо надзор, или солидарно от двамата. Отговорност не се носи в няколко хипотези: 1. При самоувреждане; 2. Когато с вещта е извършен деликт, но тя не е била използвана в рамките на нормалното си функциониране. В този случай се носи отговорност по чл. 45 или чл. 47, 48,49 от ЗЗД, но не и по чл. 50 от ЗЗД; 3. Когато вредите са произлезли от вещта, но вследствие на непреодолима сила.

Чл. 50 установява отговорност в хипотезата на “Случайно събитие”. Тя е безвиновна, но е налице причинна връзка между вещта, функционирането й и причинените вреди.

Въпрос 45. Неоснователно обогатяване. Понятие и видове фактически състави. Понятието “основание” при неоснователното обогатяване. Връщане на даденото без основание, при отпаднало и несъществуващо основание. Правни последици от неоснователното обогатяване.

е институт, който дава възможност да се избегне лишеното от правно оправдание разместване на имуществени блага. В ГП това е реституция на даденото по нищожни и унищожаеми сделки по член 34 от ЗЗД. Във вещното право това са правата във връзка с необходимите и полезни разноски, направени в чужд имот, уредени в член 96 от ЗС. В облигационното право това е извъндоговорен източник на вземане или задължение. В семейното право това е право на единия съпруг при прекратяване на брака да получи по - голям дял от прекратената съпружеска имуществена общност или от индинидуално притежаваните имуществени права на другия съпруг. В наследственото право това е правото на особено възнаграждение на наследник с принос за увеличаване имуществото на наследодателя - член 12, ал. 2 от ЗН.

Института на неоснователното обогатяване в облигационното право включва две групи фактически състави, при наличието на които възникват облигационни отношения чието предназначение е да премахнат едно лишено от основание имуществено разместване. Общия състав е даден в член 59 от ЗЗД „Вън от горните случаи, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването”, а специалният е в член 55 от ЗЗД „Който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне”.

И при двете категории общото е липсата на основание. Основанието е това което има значение на кауза (причина) на сделката и за същността му има две теории - това е ЮФ и основанието е валидно правоотношение.

Специални състави на неоснователното обогатяване - член 55 ЗЗД, елементи:

1. Включва даване, респективно получаване на имуществено благо. Това е чисто фактическо разместване.

2. Липсва основание - между двете лица няма правоотношение. Това може да се прояви по три начина и така се обособяват и три специални състава: а/ първоначална липса на основание - престирано е по една нищожна или вече унищожена сделка, по административен акт или съдебно решение, които вече са отменени. Особенното е, че още от момента на разместване на имущественното благо няма правна причина, която да го оправдава; б/ отпаднало основание - в момента на даването или получаването то е съществувало. Годен ЮФ е проявил правните си последици, като впоследствие правоотношението е отпаднало с обратна сила. Така се е оказало, че имущественото разместване е лишено от правно основание. Това става при престиране по унищожаем договор, преди да бъде унищожен; при сбъдване на прекратително условие с обратна сила; в/ при неосъществено основание - правопораждащия ФС се осъществява на части и е престирано преди той да бъде завършен. Впоследствие останалите очаквани елементи от ФС не са се осъществили и разместването на имущественото благо се е оказало лишено от основание. Например - при престирането по сделка с отлагателно условие, ако то въобще не се е сбъднало.

3. Имущественото разместване на благото да не представлява съзнателно изпълнение на нравствен дълг.

Правни последици на специалните състави на неоснователното обогатяване.

Специалният състав поражда едностранно правно основане, чието съдържание се изразява във вземане на едно лице дало облагата за връщане на същата в натура и в задължние на лицето, което я е получило да я върне.

Особенности при отделните хипотези:

1. При изпълнение на чужд дълг поради грешка - член 56 от ЗЗД. В този случай едно лице изпълнява задължение, което не е негово поради грешка - смятайки го за свое. В такъв случай лицето има право да иска обратно престираното. За третото лице не възниква вземане за недължимо платено, ако кредиторът добросъвестно се е лишил от документа за дълга или от обезпечението му. Третото лице в този случай има вземане само срещу действителният длъжник, като в този случай се суброгира в правата на кредитора.

2. Връщане на определена вещ. Разместеното благо е вещ и получилият я без основание я дължи в натура. Има два проблема - какво става с плодовете на вещта: дължи ли се връщането им и какво става, ако вещта вече не се намира у лицето, което я е получило в натура? Получилият без основание вещта, дължи връщане на плодовете, които са се отделили от момента на получаване на поканата за връщането. Когато вещта не е в наличност, отговорността се диференцира според добросъвестността на лицето. Недобросъвестното лице дължи действителната стойност на вещта, а добросъвестното дължи онова, което фактически е придобило срещу вещта, когато тя е погинала.

3. Регламентация на специалните състави на неоснователното обогатяване, когато получилият облагата е недееспособно лице. Кредиторът по такова вземане може да претендира само за онова, което е отишло в полза на недееспособния - в неговото имущество и е останало там, докато е поето от лице, което управлява имуществото му - настойник или попечител. Към кой момент получилият облагата трябва да е недееспособен? Има 3 варианта: а/ при фактическото разместване на съответното имуществено благо; б/ когато е поискано връщането; в/ налице са комулативно и в двата момента.

От практиката се възприема първият вариант - идеята е да се защити недееспособното лице.

Въпрос 46. Авторското право и сродните му права. Използване на произведения. Защита на авторското право. Възникване на авторското право

Чл.2 Авторското право върху произведения на литературата, изкуството и науката възниква за автора със създаването на произведението.

Автори и други носители на авторско право.

Чл.5 Автор е ФЛ, в резултат на чиято творческа дейност е създадено произведение. Други ФЛ и ЮЛ могат да бъдат носители на авторско право само в случаите, предвидени в този закон.

Предложение за авторство

Чл.6(1) До доказване на противното за автор на произведението се смята лицето, чието име или друг идентификационен знак са посочени по обичайния за това начин върху оригинала ва произведението, копия или екземпляри от него и/или техните опаковки.

Чл.3(1) Обект на авторското право е всяко произведение на литературата, изкуството и науката, което е резултат на творческа дейност и е изразено по какъвто и да е начин и в каквато и да е обективна форма. В чл.3 от ЗАвП са изброени примерно видовете обекти.

Изключения

Чл.4 Не са обект на авторското право:

нормативни и индивидуални актове на държавни органи за управление, както и официалните им преводи;

идеи и концепции;

фолклорни творби;

новини, факти, сведения и данни;

Авторство на произведение, разгласено под псевдоним или анонимно

Чл.7(1) Произведение може да бъде разгласено под псевдоним или анонимно

(2) До разкриване на личността на автора неговото авторско право се упражнява от ФЛ или ЮЛ, което със съгласието на автора е разгласило да първи път произведението.

Съавторство

Чл. 8(1) Авторското право върху произведение, създадено от две или повече лица, им принадлежи общо независимо дали произведението е неделимо цяло или се състои от части, които имат самостоятелно значение. (2) За всяко използване на произведението и за преработването му е необходимо съгласието на всички съавтори. При липса на съгласие между съавторите въпросът се решава от съда. (4) Възнагражденията, дължими на съавторите за използване на произведението, се разпределят помежду им в дялове, определени по съгласие между тях. При липса на съгласие смята се, че всеки от съавторите има равен дял.

В обективен смисъл е съвкупност от правни норми, регулиращи правните отношения, по повод създаването и използването на произведения на литературата, изкуството и науката. В субективен смисъл е съвкупност от лични и имуществени правомощия, които авторът обладава по повод създаденото от него произведение.

Личните правомощия са – правото на авторство; правото на авторско име; право на публикуване; право на възпроизвеждане и разпространение; право на неизменяемост.

Имуществените правомощия са – правото на използване и правото на възнаграждение.

Правото на авторство и правото на авторско име са вечни. Авторското право се закриля, докато авторът е жив и седемдесет години от неговата смърт.при произведения, създадени от двама и повече автори, срокът започва да тече от смъртта на последния преживял съавтор.

Срочните авторски права са наследими. Наследяването става по закон или завещание.

Наследниците, упражняващи авторските правомощия, имат право на защита на авторството и авторското име на наследодателя. Ако авторът няма наследници или наследниците починат преди изтичането на срока на времетраене, авторското право преминава върху държавата, която го упражнява до изтичане на срока чрез Министерството на културата. В случай, че починалият автор или негов наследник е бил член на организация за колективно управление на права по този закон, тези права продължават да се упражняват до края на срока на времетраенето им от тази организация, за нейна сметка.

Авторското право върху произведение, използвано анонимно или под псевдоним, продължава седемдесет години след разгласяването му за първи път. Ако в този срок авторът стане известен или ако псевдонимът не буди съмнение относно неговата личност, се прилагат разпоредбите на предходния член.

­­­­­ІІ. Използване на произведенията

Съгласие на автора за използването на произведението

Чл. 35 Произведението може да бъде използвано със съгласието на автора, освен когато този закон предвижда друго.

Договори за ползване - Чл.36(1) С договора за използване на произведението авторът отстъпва на ползвател изключителното или неизключителното право да използва създаденото от него произведение при определени условия и срещу възнаграждение.

(3) Когато отстъпи на ползвател неизключителното право за използване на произведение, авторът може сам да го използва, както и да отстъпва неизключителното право върху същото произведение на трети лица.

Действие и срок на договора - Чл.37 (1) Нищожен е договорът, с който авторът отстъпва правото да се използват всички произведения, които той би създал, докато е жив.

(2) Договорът за използване на произведение може да се сключи за срок до десет години. Когато този договор е сключен за по-дълъг срок, той има сила за десет години. Това ограничение не се прилага спрямо договорите за произведения на архитектурата.

Размер на възнаграждението - Чл.38 (1) Възнаграждението на автора може да бъде определено като част от приходите, получени от използването на произведението, еднократна сума или по друг начин.

(2) Когато възнаграждението, определено като еднократна сума, се окаже явно несъразмерно на приходите, получени от използването на произведението, авторът може да иска увеличение на възнаграждението. Ако не се постигне съгласие между страните, спорът се решава от съда по справедливост.

Произведение, създадено по трудово правоотношение - Чл.41 (1) Авторското право върху произведение, създадено в рамките на трудово правоотношение, принадлежи на автора, освен ако в този закон не е предвидено друго. Работодателят има изключително право без разрешение на автора и без заплащане на възнаграждение, доколкото в трудовия договор не е уговорено друго, да използва така създаденото произведение за свои цели. Работодателят може да упражнява това право по начин и до степен, съответстващи на обичайната му дейност.

Произведение, създадено по поръчка - Чл.42 (1) Авторското право върху произведение, създадено по поръчка, принадлежи на автора на произведението, освен ако в договора за възлагане е предвидено друго.

(2) Ако не е уговорено друго, поръчващият има право да използва произведението без разрешение на автора за целта, за която то е било поръчано.

Издателски договор; Договор за публично представяне или изпълнение; Договор за публикуване в периодично издание; Създаване и използване на филми и други аудиовизуални произведения; Използване на произведения на изобразителното изкуство, архитектурата и фотографията; Използване на компютърни програми;

Носители и обекти на сродни права: Права, сродни на авторското, имат:

Артистите-изпълнители върху своите произведения;

Продуцентите на звукозаписи върху своите звукозаписи;

Продуцентите на първоначалния запис на филм или на друго аудиовизуално произведение върху оригинала и копията, получени в резултат на този запис;

Радио- и телевизионните организации върху своите програми;

Сродните права не могат да бъдат упражнявани по начин, който би могъл да доведе до накърняване или ограничаване на авторските права.

Права на артиста-изпълнител: Артистът-изпълнител има следните неимуществени права:

1. правото да изисква името му, псевдонимът или артистичното му име да бъде посочвано или съобщавано по обичайния за това начин при всяко негово изпълнение на живо и при всяко използване на записаното му изпълнение по какъвто и да е начин;

2. правото да изисква запазване целостта и неизменяемостта на записаното му изпълнение при възпроизвеждането или използването му по какъвто и да е друг начин.

Имуществени права:

Чл. 76 (1) Артистът-изпълнител има изключителното право да разрешава срещу възнаграждение:

излъчването на неговото изпълнение

предлагането по безжичен път или по кабел на достъп на неограничен брой лица до неговото записано изпълнение

вноса и износа на екземпляри от записа с изпълнението в търговско количество

Права на продуцентите на звукозаписи; Права на филмовите продуценти; Права на радио- и телевизионните организации; Права на производителите на бази данни.

ІІІ Защита на правото.

Иск за обезщетение - Чл.94 (1) Който наруши авторско право, сродно на него право или друго право по този закон, дължи обезщетение на носителя на правото или на лицето, на което той е отстъпил изключително право за използване.

(2) Обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от нарушението.

(3) При определяне размера на обезщетението съдът взема предвид и всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и приходите, реализирани от нарушителя вследствие на нарушението.

(4) Съдът определя справедливо обезщетение, което трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото.

Особени случаи на иск за обезщетение - Чл. 94а. (Нов - ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.01.2006 г.) (1) Когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, ищецът може да иска като обезщетение:

1. от петстотин до сто хиляди лева, като конкретният размер се определя по преценка на съда при условията на чл. 94, ал. 3 и 4, или

2. равностойността на предмета на нарушението по цени на дребно на правомерно възпроизведени екземпляри.

(2) При определяне на обезщетението по ал. 1 се вземат предвид и приходите, получени вследствие на нарушението.

ЮЛ и ЕТ носят гражданска отговорност за нарушаването на права по този закон, извършено виновно от лицата, които ги представляват, съответно от техни служители или от лица, наети от тях. В този случай вината се предполага до доказване на противното.

Подсъдност на споровете - Чл. 96. Споровете по този закон са подсъдни на окръжните съдилища.

Носителят на авторско, сродно на него право може да поиска от митническите органи да задържат стоки, пренасяни през държавната граница на Република България, за които има основание да се смята, че нарушават закриляно от този закон право.

Въпрос 47. Права върху марки, изобретения, полезни модели, наименования за произход, промишлен дизайн. Договори за лицензия. Защита на правата.

Правата върху изобретенията и полезните модели са уредени от Закона за патентите. Законът за марките и географските означения урежда условията и реда за регистрация на марките и географските означения, правата, произтичащи от нея, и защитата на тези права. Законът за промишления дизайн урежда условията и реда за регистрация на промишлен дизайн.

Авторството върху изобретение или полезен модел възниква от датата на създаването му. Лицето, което е създало изобретение или полезен модел, защитени с патент и негов изобретател. Правото на авторство при създаване на изобретение или полезен модел принадлежи на изобретателя. Това право е безсрочно и непрехвърляемо.(чл.2 ЗП)

Правна закрила на изобретението се предоставя с патент. Патентът удостоверява наличието на патентноспособно изобретение, приоритета, авторството и изключителното право на патентопритежателя върху изобретението.(чл.12 ЗП)

Патентите се издават за изобретения от всички области на техниката, които са нови, имат изобретателска стъпка и са промишлено приложими.

Изобретение – произведение на техниката, което е ново в сравнение със състоянието на техниката, има изобретателско равнище и е промишлено приложимо, в който и да било отрасъл на промишлеността и селското стопанство. Не са изобретения – откритията, научните теории, идеите, математическите формули и методи, резултатите от художественото творчество, плановете, правилата и методите та интелектуална дейност, игри или делова дейност, представянето на информации и програми за електронно-изчислителни машини. Ползва се с правна защита чрез издаването на патент. Дали е налице изобретение, се установява от патентното ведомство по предвиден от закона ред.

Изобретението има изобретателско равнище, когато не произтича по очевиден начин от състоянието на техниката за специалиста в областта към датата на подаване на заявката за патент, съответно приоритетната дата. (чл.9 ЗП)

Да произтича по очевиден начин означава възможност за специалиста в областта да изведе изобретението по логичен път от състоянието на техниката. Не се изискват специфични умения или способности над тези, които са присъщи на всеки специалист в областта.

Смята се, че специалист в областта е всеки, който познава общото състояние на техниката в неговата и в съседните й области. Необходимо е той да притежава общите технически познания, присъщи на всеки техник, както и умение сам да усъвършенства своята област.

Изискването за изобретателско равнище налага за създаването на изобретението авторът да влага не обикновено, а изобретателско творчество, с което да достигне нов връх в състоянието на техниката. Това изискване се означава още като неочевидност на изобретението.

Промишлено приложими са изобретенията, чиито предмет може да бъде произвеждан или многократно използван в който и да е отрасъл на промишлеността и селското стопанство (чл.10).

Изискването за възможност предметът на изобретението да бъде многократно произвеждан или използван означава той да бъде обективно осъществим. Неосъществими са и затова нямат промишлена приложимост технически решения, които съдържат съществени грешки или противоречат на обективни научни или технически познания или основни закони и закономерности в науката (напр. перпетуум- мобиле).

Заявителят, патентопритежателят и всяко лице, което съгласно този закон има правото да извършва действия пред Патентното ведомство, може да направи това лично или чрез местен представител по индустриална собственост. Министерският съвет издава наредба относно реда за допускане на такива представители и изискванията, на които следва да отговарят.

Заявители, които нямат постоянен адрес или седалище в Република България са длъжни да извършват действия пред Патентното ведомство чрез представители по индустриална собственост по предходната алинея.

Допустимо е представител да бъде само лице, което е вписано в регистъра за представители по индустриална собственост. Представител може да бъде всяко дееспособно лице:

- български гражданин с постоянно местожителство в България;

- притежава официално призната диплома за завършено висше юридическо, техническо или природонаучно образование.

- има повече от две години практика в областта на закрилата на индустриалната собственост

- успешно е издържал изпит за представител пред комисия, назначена от председателя на Патентното ведомство

Патентно ведомство

Разпоредбите на ЗП се прилагат и по отношение на чуждестранните граждани и ЮЛ от държави-участнички в международни договори, по които страна е РБългария.

Марки и дизайн: Под марка се разбира знак, който е способен да отличава стоките и услугите на едно лице от тези на други лица. Изисква се той да може да бъде представен графично. Допустимо е такива знаци да бъдат думи, включително имена на лица, рисунки, фигури, комбинация от цветове и звукови комбинации.

Промишленият дизайн е външният вид на продукт или на част от него, определен от особеностите на формата, линиите, рисунъка, орнаментите. Продуктът представлява изделие, получено он промишлен или по занаятчийски начин, включително части предназначени за сглобяване, опаковка, графични символи, печатни шрифтове. От кръга на продуктите са изключени компютърните програми.

Правото върху малка възниква вследствие на нейноата регистрация. Лица, които нямат постоянен адрес или седалище в Република България, извършват действия пред Патентното ведомство чрез местен представителпо индустриална собственост. Щом установи, че искането е редовно, Патентното ведомство в 3-месечен срок от постъпилото искане извършва регистрацията на името на заявителя. Малката се вписва в регистъра за търговските марки, съответно в регистъра на марки за услуги. За всяка регистрация се издава отделно свидетелство. С това заявителят придобива изключителното право да се ползва от регистрираната марка върху територията на Република България. За защита на правата върху български марки в чужбина, т.е. да се постигне да се произвеждат и продават там стоки под същата марка, е необходима регистрация в съответната чужда държава. Тя се извършва по искане на лицата, които са се регистрирали у нас. Самата регистрация се осъществява съобразно със законодателството на съответната чужда държава.

Дизайнът е нов, ако преди датата на подаване на заявката, съответно преди датата на приоритета, не е известен друг идентичен дизайн, който е станал общодостъпен чрез публикации, използване, регистрации или разгласяване по какъвто и да е друг начин, където и да е по света. Дизайните се считат за идентични, ако техните особености се различават само в несъществени елементи. Дизайнът се счита за оригинален, ако цялостното впечатление, което той създава в информирания потребител, се различава от цялостното впечатление, което създава дизайн, станал общодостъпен преди датата на подаване на заявката за регистрация или когато се претендира за приоритет преди датата на приоритета.

Под географско означение се разбира наименование за произход и теографско указание.

Наименование за произход е наименованието на страна, район или определена местност в тази страна, служещо за означаване на стока, произхожда от там и чието качества или свойства се дължат предимно или изключително на географската среда, включваща природни и човешки фактори.

Географското указание е наименование на страна, район, определена местност в тази страна, служещо за означаване на стока, която произхожда от там и притежава качество, известност или друга характеристика, които могат да се отдадат на този географски произход.

ЗАЩИТА НА ПРАВАТА ВЪРХУ МАРКИ И ГЕОГРАФСКИ ОЗНАЧЕНИЯ:

Гражданскоправна защита – притежателят на право върху марка има право на иск за нарушение. Лицензополучателят на изключителна лиценция може да предяви иск, ако притежателят сам не упражни това право в 1-месечен срок от получаване на уведомление за нарушението от лицензополучателя. Митническите органи задържат стоки под митнически надзор, за които има основание да се смята, че носят регистрирана търговска марка без съгласието на нейния притежател или нейна имитация.

І Договор за лицензия - Съгл. Дефиницията на чл. 587, ал. 1 ТЗ с договора за лицензия носителят на право върху изобретение, полезен модел, промишлен дизайн, марка, топология на интегрална схема или производствен опит – лицензодател, отстъпва срещу възнаграждение изцяло или отчасти на лицензополучател ползването му.

Предмет на лицензионния договор е правото на използване върху обектите на индустриалната собственост. Страни по лицензионния договор са лицето, което е носител на право върху обект на индустриалната собственост – лицензодател и лицето, което получава правото да използва този обект – лицензополучател. Лицензиционният договор е от категорията на т.нар. абсолютни търговски сделки и затова не е необходимо страните по него да бъдат търговци.

Лицензиционният договор е формален – той следва да бъде сключен в писмена форма(чл. 587, ал.2 ТЗ). Освен това лицензиционният договор трябва да бъде вписан в регистъра на Петентното ведомство и едва след вписването той може да бъде противопоставен на трети лица (чл.590 ТЗ).

Лицензиционният договор има продължително действие, той е дългосрочен, тъй като използването не може да бъде еднократно.

Страните по лицензиционния договор могат да уговарят изключителна, неизключителна, пълна и ограничена лицензия.

При изключителната лицензия правото да се използва марката се отстъпва само на един лицензополучател, а лицензодателят се задължава да не предоставя лицензии със същия предмет на други лица. Изключителната лицензия трябва да бъде изрично уговорена, в противен случай лицензията се счита за неизключителна (чл.22(3) от Закона за марките и географските означения и чл.31(3) от Закона за патентите). При неизключителната лицензия лицензодателят си запазва правото да отстъпва ползването на предмета на лицензията и на трети лица.

При лицензиционния договор съществува възможност лицензополучателят на изключителна лицензия да преодстъпи на друго лице правото да използва предмета на договора. В този случай лицензополучателят сключва нов лицензионен договор с третото лице и се явява вторичен лицензодател по отношение на това трето лице. Този втори лицензионен договор се нарича договор за сублицензия. За неизключителната лицензия такава възможност не се предвижда.

ПОСЛЕДИЦИ: Със сключване на лицензионния договор за лицензодателя възниква задължението да отстъпи изцяло или отчасти на лицензополучателя правото на използване на принадлежащото му изобретение, полезен модел, марка, промишлен дизайн, топология на интегрална схема или производствен опит. Страните по договора уточняват териториалния обхмат на лицензията. Ако не се възползват от тази възможност, се смята, че лицензията е предоставена за територията на Република България (чл. 589 ТЗ).

Второто основно задължение на лицензодателя е да осигури на лицензополучателя спокойното и несмущавано ползване на отстъпените права за срока на договора, както и защита срещу претенции на трети лица (чл. 591 ТЗ).

Лицензотаделят е длъжен да предостави на лицензополучателя информацията, необходима за използване на обекта на лицензията и да му оказва съдействие при ползването (чл. 592 ТЗ).

Лицензополучателят има следните основни задължения:

1. Да плаща на лицензодателя възнаграждение за използването на предмета на лицензията.

2. Да пази в тайна сведенията за непатентовано изобретение, полезен модел или производствен опит, върху които му е отстъпено право на използване (чл.593 ТЗ).

3. При лицензия на марка – да осигурява качество на стоките и/или услугите, което съответства на марката и е станало известно на потребителите преди сключване на лицензионния договор, както и да означава с марката стоките и/или услугите, за които му е предоставена лицензия.

Договор за лицензия, в който е предвиден срок на действие, се прекратява с изтичане на срока. В чл.599 ТЗ е предвидена възможност за мълчаливо продължаване на лицензионния договор – ако след изтичане срока на договора лицензополучателят продължи да ползва предмета на лицензията със знанието и без противопоставянето на лицензодателя, договорът се счита за продължен до установения със закон срок на закрила.

Лицензионните договори, които са сключени без срок се прекратяват с писмено предизвестие на една от страните. Ако срокът на предизвестието не е уговорен в договора, той е 6 месеца, но лицензодателят не може да прекрати договора преди изтичане на първата година от действието му (чл. 598 ТЗ).

Въпрос 48. Основания за възникване на индивидуално трудово правоотношение – понятие и особености. Основни права и задължения на работника или служителя и на работодателя.

Основания за възникване на трудово правоотношение са ЮФ или ФС с чиято наличност закона свързва учредяването на трудово правоотношение м/у страните. Действащият КТ урежда три основания на трудови отношения: трудов договор, избор и конкурс.

ТД е обичайното, най- често използваното основание за учредяване на трудови отношения, туй като в най- голяма степен изразява свободата и доброволността на труда.

Съгл. чл.62 ТД се сключва в писменна форма .От 2002г. е отменена ал 2 на същия член съгласно която трудовото правоотношение се считаше за за възникнало и когато без да е сключен писмен ТД, работодателят е приел на работа работника или служителя и той е започнал да я изпилнява. Нещо повече зазкона въвежда изискването в тридневен срок от сключването или изменението на трудовия договор и в седемдневен срок от неговото прекратяване, работодателят е длъжен да изпрати уведомление за това до съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт.

Работодателят е длъжен да предостави на работника или служителя преди постъпването му на работа екземпляр от сключения трудов договор, подписан от двете страни, и копие от уведомлението по чл.62, ал.3, заверено от териториалното поделение на Националния осигурителен институт.

Страните на трудовия договор са работодател и работник. При сключването на трудовия договор работодателят запознава работника или служителя с трудовите задължения, които произтичат от заеманата длъжност или изпълняваната работа. Личния характер на трудовото правоотношение от гледна точка на рабитника , по начало предполага, че на страната на работника всякога може да стои само носителя на роботна сила, който ще осъществява съответната трудова функция.

Трудовият договор може да се сключи и с група от лица - непосредствено или чрез упълномощен от тях представител. В този случай за за работодателя и за всяко лице от групата възникват същите права и задължения, както ако договорът е бил сключен с всяко едно от тях.

Сключването на ТД трябва да се различава от неговото изпълнение. Изпълнението започва с фактичеслото постъпване на работника на работата , за която се е уговорил.От постъпването нататък на работника се дължи трудово възнаграждение и подлежи на задължително обществено осигуряване.

СЪДЪРЖАНИЕ НА ТД

Съдържанието на ТД съставлява насрещните права и задължения на стрните. Според източника не правата и задълженията съдържанието на трудовия договор се разделя на 2 големи групи: а) законоустановено съдържание и б) договорно съдържание. Зконоустановеното съдържание обхваща задълженията, които имат за свой източник повелителните разпоредби на закона, както и онези диспозитивни правила по които страните не са уговорили нещо друго, различно от предвиденото в закона. Договорното съдържание на ТД обхваща задълженията които имат за източник волята на стрните. То от своя страна се разделя на необходимо договорно съдържание и на допълнително договорно съдържание. Необходимото съдържание обхваща клаузите без които няма договор. Това са съществените елементи на договора. Такива са характера на работа, размера на трудовото възнаграждение и мястото на работа. Съгл. Чл. 66 КТ с трудовия договор се определят мястото и характерът на работата и трудовото възнаграждение на работника или служителя. С трудовия договор могат да се уговарят и други условия, свързани с предоставяне на работната сила, които са по-благоприятни за работника или служителя от установените с колективния трудов договор. За място на работа се смята седалището на предприятието, с което е сключен трудовият договор, доколкото друго не е уговорено или не следва от характера на работата.

Характера на работа се определя от вида и обема на дейността, която Р или С се задължава да изпълнява по ТД. Най-често тя се определя ч/з длъжностното наименование или ч/з наименованието на професия или специалност.

Мястото на работа определя теритириалните предели, в които работника или служителя трябва да изпълнява уговорената работа..В случаи че страните не са определили тези предели закона установява презумпциата че за място на работата се счита седалището на работодателя. А седалището на предприятието е населеното място където е неговото централно управление.Мястото на работа се определя по взаимно съгласие м/у страните и не може да бъде изменяно едностранно. Работното масто обаче се определя едностранно от работодателя-това е цеха, помещението нахождението на машината и пр.

Трудовото възнаграждение е контрапрестацията срещу предоставената от работника или служителя работна сила.

ТД в който липсва някой елемент от необходимото договорно съдържание е нищожен поради липса на съгласие.

ИЗМЕНЕНИЕ НА ТРУДОВОТО ПРАВООТНОШЕНИЕ

Трудовоправната уредба е изградена върху принципа за едностранна неизменност на съдържанието на трудовото правоотношение. Съгл. Чл.119. Трудовото правоотношение може да се изменя с писмено съгласие между страните за определено или неопределено време. Съгласно тази разпоредба страните по договорен път могат да внесат промени в съдържанието на трудовото правоотношение. Изменението по взаимно съгласие е допустимо само що се отнася до договорните елементи в съдържанието на трудовото правоотношение. Допустимостта на изменението по взаимно съгласие се разпростира само в/у трудовите правоотношения възникнали от договор и от конкурс.Изменението по взаимно съгласие с/д разпоредбата на чл. 119 КТ са извършва в писменна форма.

По правната си същност изменението на съдържанието на трудовото правоотношение има характера на договор. С неговото сключване трудовото правоотношение придобива съдържанието, предвидено с договора за изменението.

Едностранно изменение на трудовото правоотношение се извършва при наличието на строго определени основания.Съгл. чл. 120 Работодателят може при производствена необходимост, както и при престой, да възлага на работника или служителя без негово съгласие да извършва временно друга работа в същото или в друго предприятие, но в същото населено място или местност за срок до 45 календарни дни през една календарна година, а в случаи на престой - докато той продължава.

Производствена необходимост е налице когато липсва работна сила. Престоят е състояние при което е налице работна сила, но липсва някой от веществените или организационните елементи.Той е състояние на обективна невъзможност работата да продължи.

Работодателя може да възложи на работника или служителя работа от друг характер, макар и да не съответствува на неговата квалификация, когато това се налага по непреодолими причини. Непреодолими причини са природни или обшествени бедствия, чието настъпване е непредвидимо и непредотвратимо.

Когато нуждите на предприятието налагат, работодателя може да командирова работника или служителя за изпълнение на трудовите задължения извън мястото на постоянната му работа, но за не повече от 30 календарни дни без прекъсване. Командироване за срок, по-дълъг от 30 календарни дни, се извършва с писмено съгласие на работника или служителя.

По нашето право , освен работодателят в определени случаи с право да иска промяна на характера и/или мястото на работа разполага и работника. Основанията за това са дадени в чл. 309 КТ. Съгл. него бременна жена или кърмачка, която изпълнява неподходяща за състоянието й работа се премества на друга подходяща работа или на същата работа при облекчени условия по предписание на здравните органи. До изпълнението на предписанието за преместване тя се освобождава от задължението да изпълнява неподходящата за състоянието й работа, а работодателя й изплаща обезщетение в размер на получаваното брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ деня на издаването на предписанието.

Друго основание за трудоъстрояване е намалената трудоспособност. То е уредено в чл. 314. Съгл. него работник, който поради болест или трудова злополука не може да изпълнява възложената му работа, но без опасност за здравето си може да изпълнява друга подходяща работа или същата работа при облекчени условия, се трудоустроява на друга работа или на същата работа при подходящи условия по предписание на здравните органи.

Въпрос 49. Отговорност по трудовото правоотношение – понятие. Дисциплинарна отговорност. Имуществена отговорност на работника и служителя. Имуществена отговорност на работодателя.

Дисциплинарната отговорност се състои в специфичните санкционни последици- дисциплинарни наказания, налагани от работодателя спрямо работника или служителя в случай на нарушение на трудовата дисциплина. КТ предвижда 3 вида дисциплинарни наказания: “забележка”, “предупреждение за уволнение” и “уволнение”. При определяне на дисциплинарното наказание се вземат предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя.

Забележката и предупреждението за уволнение се характеризират като морални наказания. Дисциплинарното уволнение е едновременно наказание и акт за прекратяване на трудовото правоотношение. Неговия репресивен характер се изразява в едностранното , независимо от волята на работника или служителя , преустановяване на трудовоправната му връзка с работодателя. Репресивен елемент съдържа и начина на прекратяването-без предизвестие, при което посочените неблагоприятни последици настъпват веднага и безусловно. При дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди - при срочно трудово правоотношение.

Освен това поради виновния характер на уволнението, дисциплинарно уволненият нама право на обезщетения и помощи за безработица.

Работодателят няма право да налага други освен установените в КТ дисциплинарни наказания.

Основанието за дисциплинарната отговорност съставлява нарушението на трудовата дисциплина. Това нарушение е дефинирано в чл. 186 КТ. Съгл. него виновното неизпълнение на трудовите задължения е нарушение на трудовата дисциплина. Нарушителят се наказва с предвидените в този кодекс дисциплинарни наказания независимо от имуществената, административнонаказателната или наказателната отговорност, ако такава отговорност се предвижда.

Нарушението на трудовата дисциплина е вид правонарушение. Като такова то притежава общите белези на правонарушението. То е противоправно човешко деяние, извършено виновно.

Субект на нарушението на трудовата дисциплина може да бъде само работник или служител. Обект на такова нарушение могат да бъдат задължения на работника или служителя само по трудовото му правоотношение със съответния работодател.

В опрделени случаи нарушенията на трудовата дисциплина може да покрива признаците на друг вид правонарушение- престъпление, административно или гражданско правонарушение, т.е. деянието да кумулира в себе си повече от един вид правонарушение. Кумулацията на различни по вид правонарушения е основанието законът да допусне кумулиране на различни по вид юридически отговорности (имуществена, административна или налазателна) за едно и също деяние.

Когато с нарушението на трудовата дисциплина е причинена и имущественна вреда на работодателя, налице е основание за търсене на имуществена отговорност от виновния Р. или С., наред и независимо от неговата дисциплинарна отговорност.

ИМУЩЕСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ НА РАБОТОДАТЕЛЯ

Съгл. Чл.200. (1) (изм.,ДВ,бр.100 от 1992 г., бр.25 от 2001 г.) За вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, инвалидност или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им.

Имуществената отговорност на работодателя се състои в задълженията му да заплати обезщетение на Р. или С. в случай на увреждане на неговия живот или здраве поради трудова злополука или професионално заболяване.

Основанията за задължението на работодателя за обезвреда съставляват два специфични професионални риска: “трудова залополука” и “професионалното заболяване”. Задължението за обезвреда възниква само доколкото увреждането на здравето или живота на работника е резултат именно на тези 2 риска.

Работодателят дължи обезщетение дори когато трудовата злополука е причинена от непреодолима сила, при или по повод изпълнението на възложената работа или на каквато и да е работа, извършена и без нареждане, но в интерес на работодателя, както и по време на почивка, прекарана в предприятието. Работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда - неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване.

Професионалното заболяване е увреждане на здравословното състояние на работника или служителя, в резултат на обичайните, нормално присъщи или съпътствуващи дадена работа тежести и вредности.

Задължението на работодателя за обезвреда възниква независимо от това дали той самия, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за увреждането.

Както трудовата злополука, така и професионалното заболяване са мислими, само доколкото увреждането е станало във връзка по повод работа по трудово правоотношение. И двата риска неизбежно предпоставят наличието на трудово правоотношение.Трудовата злополука, съответно професионалното заболяване, като основание за предявяване на иск за обезщетение се установяват по- начало с акт на трудова злополука.

Работодателя отговаря имуществено пред пострадалия работник или служител. Когато работника или служителят е починал, работодателя отговаря пред неговите наследници.

Дължимото обезщетение обхваща разликата м/у претърпените от увредения или неговите наследници вреди и полученото от общественото осигуряване обезщетение или пенсия.

ИМУЩЕСТВЕНА ОТГОВОРНОСТ НА РАБОТНИКА

Имуществената отговорност на работника се състои в задължението му да обезщети вредите , пречинени на работодателя при или по повод изпълнението на неговите трудови задължения. Това задължение се състои в плащането на определена парична сума или във възстановяване в натура на накърненото имущество на работодателя. Имуществената отговорност на работника или служителя е санкционна последица от нарушаването на задължение, съществуващо по силата на съдържанието на едно договорно правоотношение. Затова тази имуществена отговорност може да се определи като договорна.

Основание за възникване на имуществена отговорност за работника или служителя съставлява вредоносното нарушение на трудовите задължения и по- специално на задължението за опазване на имуществото на работодателя.

От обективна страна , основанието на имуществената отговорност се характеризира със следните елементи: а) имуществена вреда; б) противоправно неизпълнение на трудовите задължения и в) причинна връзка м/у неизпълнението и вредата.

От субективна страна фактическия състав се характеризира с вината на работника.

Работникът или служителят отговаря за претърпяната загуба, но не и за пропуснатата полза. Размерът на вредата се определя към деня на настъпването й, а ако той не може да се установи - към деня на откриването й.

За вреда, причинена на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения, работникът или служителят отговаря в размер на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово възнаграждение.

Когато вредата е причинена от ръководител, включително и от непосредствен ръководител, при или по повод упражняване на ръководните му функции, отговорността е в размер на вредата, но не повече от трикратния размер на уговореното месечно трудово възнаграждение.

Съгл. Чл.207. (1) (изм.,ДВ,бр.100 от 1992 г.) Работник или служител, на когото е възложено като трудово задължение да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности (т.нар. „отчетнически длъжности”), отговаря спрямо работодателя:

1. в размер на вредата, но не повече от трикратния размер на уговореното месечно трудово възнаграждение;

2. за липса - в пълен размер, заедно със законните лихви от деня на причиняването на щетата, а ако това не може да се установи - от откриването на липсата.

(2) Лицата, които са получили нещо без основание от причинителя на щетата или са се възползували от увреждането по т.1 на предходната алинея, дължат солидарно с причинителя на вредата връщане на полученото до размера на обогатяването освен в случаите на чл.271, ал.1. Лицата дължат връщане и на полученото по дарение от причинителя на вредата, когато дарението е със средства извлечени от причинената вреда.

(3) Исковете по т.2 на ал.1 и по ал.2 се погасяват с изтичане на 10-годишен давностен срок от деня на причиняване на вредата.

(4) Със закон могат да се установят и други случаи на пълна имуществена отговорност.

Когато вредата е причинена от няколко работници или служители, те отговарят:

1. в случаите на ограничена отговорност - съобразно участието на всеки от тях в причиняването на вредата, а когато то не може да бъде установено - пропорционално на уговореното им месечно трудово възнаграждение. Сборът на дължимите от тях обезщетения не може да надвишава размера на вредата;

2. в случаите на пълна отговорност - солидарно.

Въпрос 50. Прекратяване на индивидуалното трудово правоотношение. Общи основания. Прекратяване от работника или служителя, прекратяване от работодателя. Правна закрила срещу незаконно уволнение.

Прекратяването на трудовото правоотношение е акт противоположен на учредяването му. С него се преустановява за напред действието на трудовото правоотношение. Налице е законоустановеност на основанията за прекратяване. Основанията за прекратяване са ЮФ-ти при наличието на които се преустановява за напред действието на трудовото правоотношение, прекратява се трудовата връзка м/у работника и работодателя. Основанията за прекратяване са факти, които винаги се появяват след възникването на трудовото правоотношение.

Общите основания са уредени в чл. 325 КТ. Една част от тези основания са резултат от общата воля на двете страни. Друга част представляват юридически събития , които по неизбежност имат общо прекратително действие спрямо двете страни, независимо от тяхната воля (изтичане на срока, завършване на определената работа, смъртта на работника или служителя и др.)

Съгл. Чл.325, т.1 КТ трудовия договор се прекратява по взаимно съгласие на страните. Предложението за прекратяване може да бъде направено от всяка една от страните. Формата на прекратяването трябва да бъде писменна под страх на недействителност.

Друго основание за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие е когато уволнението на работника или служителя бъде признато за незаконно или бъде възстановен на предишната му работа от съда и същият не се яви да я заеме в срока по чл.345, ал.1.

Изтичането на уговорения срок поначало прекратява срочния тудов договор, без да са необходими каквито и да било волеизявления на страните. За да постигне прекратителния ефект на изтекля срок работодатялят трябва преди или до 5 дни след изтичането на срока да уведоми работника, че възразява с/у трансформацията на сключения срочен трудов договор в договор за неопределено време. Другият вариант е ако страните не направят никакви волеизявления , правното отношение да се прекрати с неявяването на работника на работа, след изтичането на срока.

Завършването на определена работа е прекратително условие, което е включено в съдържанието на трудовия договор още при възникването му. Затова настъпването на условието трудовото правоотношение се прекратява.

Завръщяне на замествания е друго прекратително условие, включено в съдържанието на трудовия договор със заместника оше от самото му сключване. Със завръщането на замествания правоотношрнието остава без предмет.

Когато съответната длъжност или работа се изпълнява от работник или служител, за когото тя не е предназначена и се яви такъв за когото е предназначена, трудовият договор с работника изпълняващ работата се прекратява. Става въпрос за резервиране на определени работни места за бременни и лица с намалена трудоспособност.

В чл.325 са предвидени и още основания, при които трудовото правоотношение се прекратява без предизвестие.Такива именно са:

8. (изм.,ДВ,бр.100 от 1992 г.) с постъпване на работа на работника или служителя, който е избран или е спечелил конкурса;

9. (изм.,ДВ,бр.100 от 1992 г., бр.25 от 2001 г.) при невъзможност на работника или служителя да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайна неработоспособност (инвалидност), или по здравни противопоказания въз основа на заключение на трудово-експертната лекарска комисия. В този случай прекратяването не се допуска, ако в предприятието има друга работа подходяща за здравното състояние на работника и той е съгласен да я заеме;

10. (изм.,ДВ,бр.100 от 1992 г.) със смъртта на лицето, с което работникът или служителят е сключил трудовия договор с оглед на личността му;

11. (изм.,ДВ,бр.100 от 1992 г.) със смъртта на работника или служителя.

12. (нова,ДВ,бр.67 от 1999 г.) поради определянето на длъжността за заемане от държавен служител.

ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ТРУДОВИЯ ДОГОВОР ОТ РАБОТНИКА ИЛИ СЛУЖИТЕЛЯТ

С предизвестие: Работникът има право да прекрати трудовия договор като отправи писменно предизвестие до работодателя-чл.326 КТ. Изявлението трябва да бъде направено в писменна форма , която е форма за действителност. Не е необходимо работника да мотивира изявлението си за прекратяване на трудовия договор с предизвестие. Изявлението за прекратяване на тудовия договор с предизвестие произвежда прекратителния си ефект с изтичане на срока на предизвестието. Минималния срок на предизвестието за безсрочните трудови договори е 30 дни , а мах. –3 месеца.

При срочните трудови договори закона не предвижда възможност за уговаряне на срока на предизвестието м/у страните. Срока тук е 3 месеца, ако самия договор изтича след повече от тях.

Срокът на предизвестието започва да тече от деня следващ деня на получаването му от работодателя.

В закона се дава обаче и друга възможност за прекратяване на тр. правоотнош. без предизвестие, когато такова е необходимо. В този случаи се заплаща обезщетение за ненаправеното предизвестие.

Обезщетението за неспазено предизвестие е уредено в:

Чл.220. (1) (изм.,ДВ,бр.100 от 1992 г.) Страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието.

(2) Страната, която е предизвестена за прекратяване на трудовото правоотношение, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, като дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието.

Възможно е трудовият договор да се прекрати без предизвестие и без да възниква задължение за обезщетяване от страна на работника. Това се извършва с едностранно волеизявление, което поражда прекратителното си действие в момента на получаването му от насрещната страна на трудовия договор. Волеизявлението за прекратяване трябва да бъде направено в писменна форма необходима за неговата действителност. Това са случаите на чл 327 КТ

Чл.327. (изм.,ДВ,бр.100 от 1992 г.) Работникът или служителят може да прекрати трудовия договор писмено, без предизвестие, когато:

1. не може да изпълнява възложената му работа поради заболяване и работодателят не му осигури друга подходяща работа съобразно предписанието на здравните органи;

2. работодателят забави изплащането на трудовото възнаграждение или на обезщетение по този кодекс или по общественото осигуряване;

3. работодателят промени мястото или характера на работата или уговореното трудово възнаграждение освен в случаите, когато има право да извърши такива промени, както и когато не изпълни други задължения, уговорени с трудовия договор или с колективния трудов договор, или установени с нормативен акт;

4. преминава на платена изборна работа или постъпва на научна работа въз основа на конкурс;

5. постъпва за отбиване на редовната си военна служба. Когато повиканият бъде отложен или освободен от редовна военна служба, трудовият му договор по негово искане се смята за непрекратен, ако в 1-месечен срок от отлагането или освобождаването му, но не по-късно от 3 месеца от напускането на работата се яви, за да я заеме отново;

6. (изм.,ДВ,бр.25 от 2001 г.) продължава образованието си в учебно заведение на редовно обучение или постъпва на редовна докторантура;

7. работи като заместник на отсъствуващ работник или служител и премине на друга работа за неопределено време;

8. е възстановен на работа по съответния ред поради признаване на уволнението за незаконно, за да заеме работата, на която е възстановен.

9. (нова,ДВ,бр.67 от 1999 г.) постъпва на държавна служба.

Прекратяването на трудовия договор от работника без предизвестие по чл. 327, ал.1 КТ е свързано с една важна последица. Работникът , прекратил трудовото правоотношение има право да получи обезщетение в размер на брутното му възнаграждение за срок най-малко от 2 месеца./чл.222, ал.2 КТ/.

За да има забава по чл.327,т.2 КТ е необходимо работодателят да не е изплатил поне размера на минималната месечна заплата, а не на цялото трудово възнаграждение.

По т.8 когато незаконно уволнен служител е възстановен по надлежен ред на предишната си работа, но след уволнението е сключил ТД с друг работодател, този 2-ри ТД той има право да прекрати без предизвестие с влизане в сила на решението за възстановяването му на предишната работа.

ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ТД ОТ РАБОТОДАТЕЛЯ. В определени от закона случай право да прекрати едностранно ТД с предизвестие разполага и работодателят.Тези случаи са уредени в чл.328 КТ. Както работника така и работодателя има възможност вместо да спази предизвестието да прекрати преждевременно договора като заплати възнаграждението на работника за неспазената част от предизвестието. Това са случаите в които е налице:

а) закриване на предприятието. Касае се за преустановяване на цялостната му дейност. Тук правото за прекратяване на ТД възниква от влизане в сила на надлежния акт за закриването на предприятието;

б) закриване на част от предприятието или съкращавне на щата; в) намаляване обема на работата;

г) Правото на подбор. Прави се с цел на работа да остане по- квалифициран персонал;

д) Спиране на работата за повече от 30 дни;

е) липса на качества за ефективно изпълнение на работата;

ж) Липса на образование или квалификация при отказ на работника или служителя да последва предприятието или неговото поделение, в което работи, когато то се премества в друго населено място или местност;

з) когато заеманата от работника или служителя длъжност или работа трябва да бъде освободена за възстановяване на незаконно уволнен работник или служител, заемал преди това същата длъжност;

и) за освобождаване на заеманата длъжност поради завръщане на работник или служител, който е предсрочно освободен или отложен от редовна военна служба и е заемал преди това същата длъжност;

й) (изм.,ДВ,бр.2 и 28 от 1996 г., бр.25 от 2001 г.) при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, а за професори, доценти, старши научни сътрудници I и II степен и доктори на науките - при навършване на 65-годишна възраст; к) при промяна на изискванията за изпълнение на длъжността, ако работникът или служителят не отговаря на тях; л) при обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор.

Законът предвижда и право на работодателя да прекрати ТД без предизвестие. Случаите в които това е възможно са изчерпателно посочени в чл. 330 КТ.

На първо място това е задържането на работника или служителя за изпълнение на присъда, с която е наложено “ лишаване от свобода “.На второ – лишаване на работника да заема оппеделена длъжност или упражнява професия. Основания са също: отнемането на научно звание или научна степен, лишаване от право на местоживеене или задължително заселване, отказ на работник от трудоустрояване на определена работа, която е по-подходяща за него съобразно здравословното му състояние., дисциплинарно уволнение, както и при извършване на конкурентна дейност от работника за своя или за чужда сметка, без съгласието на неговия работодател

ПРАВНА ЗАКРИЛА С/У НЕЗАКОННО УВОЛНЕНИЕ. Незаконно уволнение е неправомерно прекратяване на трудовото правоотнишение, в разрез с изискванията на закона. Защитата с/у незаконното уволнение се състои в предоставени на работника правни средства за оспорване и отмяна на незконно прекратяване на трудовото правоотношение, вкл. и възстановяването му на предишната работа. Основното правно средство- това е исковата съдебна защита с/у незаконното уволнение. Наред с нея съществува и възможност за защита в рамките на едно рекламационно производство, осъществявано м/у страните на трудовото правоотношение.

Исковата защита обхваща 4 вида искове:

а) за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна,

б) за възстановяване на работа,

в) за обезщетение,

г) за поправка на основанието за уволнение.

По първия иск обявяването на уволнението за незаконно е преюдициално,относно неговата отмяна, затова не може да се предявява самостоятелно. Активно легитимиран по този иск е всеки уволнен работник или служител. Пасивно легитимиран е работодателят, а не длъжностното лице издало заповедта за уволнението. Петитумът на този иск е да се отмени уволнението като незаконно. Не е нужно отделно да се иска признаване на незаконност на уволнението. Този иск е конститутивен. Преобразуващото действие на решението се проявява в няколко насоки. Първо то отменя извършеното увилнение, като незаконно. Второ то прекратява трудовото правоотношение на основание чл.325,т.2, тъй като работника не иска възстановяване на правоотношението.

Работодателя трябва да докаже, че е упражнил правото на уволнение законно.

С иска за възстановяване на предишната работа се иска да се отмени уволнението като незаконно и да се постанови възстановяването му на предишната работа. .

С решението, с което се уважава този иск, се постановява възстановяване на съществувалото преди уволнението трудово правоотношение. Необходимо е възстановения работник фактически да се яви да заеми работата, на която е възстановен. Ефектът на възстановяването настъпва, ако възстановения работник се яви и заеме работата, на която е възстановен, в 2- седмичен срок от получаване на съобщението за влизане в сила на решението.

Работника съгл. чл.344, ал.1, във връзка с чл.225,ал.1 и 2 КТ, има право да иска обезщетение за вредите, които е претърпял поради оатаването му без работа вследствие на незаконното уволнение. Работодателя дължи обезщетение за времето, през което работника или служителят е останал без работа след уволнението, но за не повече от 6 месеца. Иска за обезщетение е осъдителен. С него уволнения работник иска да осъди работодателя да му заплати дължимото обезщетение. Тежестта на доказване е възложена на ищеца.

Тези искове са подсъдни на РС.

Основанието за уволнение подлежи на вписване в заповедта за уволнение, в трудовата книжка и др. док. Когато вписаното основание не съответства на действителното основание, на което е извършено уволнението, уволненият работник има право да иска поправянето му. С иска за поправка на основанието на уволнението не се оспорва неговата законност и не се иска неговата отмяна, а само се оспорва основанието на което то е осъществено. Тежестта за доказване е в/у работодателя, защото е негово задължението за точно вписване на данните в издадените от него документи. Решението, с което иска се уважава е конститутивно. С него се променя вписаното основание. Решението, с което иска се отхвърля е установително- то потвърждава верността на вписаното.

Въпрос 51. Брак – обща характеристика. Сключване на брак. Лични и имуществени отношения между съпрузите.

Бракът е основен институт на семейното право. Той има две значения - от една страна самият юридически факт "бракосъчетанието", от друга страна с брак се назовава и самото отношение между съпрузите. Ние разглеждаме брака като юридически факт.

Бракът е доброволен и равноправен "съюз" между мъж и жена, сключен с цел създаване на семейство по ред и условия, установени със закон и пораждащ права и задължения за съпрузите. Семейният кодекс е категоричен, че само гражданският брак поражда последиците, свързани с отношенията между съпрузите - чл. 6. (1) Само гражданският брак, сключен във формата, предписана от този кодекс, поражда последиците, които законите свързват с брака. (2) Религиозен обред може да се извърши само след сключването на граждански брак. Този обред няма правно действие.

Редът за встъпване в брак е в чл. 7-10 СК. Пред длъжностно лице - кмет или специално назначено длъжностно лице, се дава съгласие. Чл. 7 изисква волеизявление /насрещни волеизявления на мъж и жена/. Второ - съгласието трябва да е дадено лично. Не може чрез представител. Трето - съгласието трябва да е едновременно /в рамките на една процедура/. Четвърто - волята трябва е формирана и изявена свободно. Грешката не води до недействителност.

Желаещите да встъпят в брак заявяват това в общинския съвет. Всеки от тях представя декларация, че не съществуват пречките за сключване на брак, установени в чл.12 и 13 - възраст, друг брак, роднинска връзка и медицинско свидетелство, че не страда от болестите, посочени в чл.13, ал.1, точки 2 и 3.

Бракът се сключва тържествено и публично в обредния дом - тази разпоредба има препоръчителен характер. Един отказ на длъжностното лице да сключи брака на друго място, не в обредния дом, може да се обжалва. Ограничението е само до периметъра на длъжностното лице - съответното населено място.

Сключването на брак се извършва от лицето по гражданското състояние след проверка на представените документи и след утвърдителен отговор и от двете страни. За сключването на брака се съставя акт. Това е акт за гражданско състояние на лицата. Той не може да се сключи без подписите на съпрузите. Този акт има конститутивно действие от неговото съставяне. В Семейния кодекс се говори за участие на двама свидетели при сключването на брака. Това изискване идва от обичайното право. В случай, че свидетелите откажат да подпишат акта за брак не би трябвало да обвързваме настъпването на някакъв юридически факт с волята на трети лица. Подписите на свидетелите нямат конститутивно значение /чл.10, ал.З/.

Непредставянето на документи е основание за отказ на длъжностното лице да сключи брака. Ако го сключи без тях и след това те се предоставят - бракът е действителен. Непроверяването истинността на документите не е основание за недействителност, но на възрастта е основание.

Обявяването на брака за сключен не е елемент от фактическия състав.

Фамилно име - по споразумение между съпрузите може да се ползва фамилията на единият от двамата съпрузи, като фамилно име или като съставно фамилно име.

УСЛОВИЯ И ПРЕЧКИ ЗА БРАК - Това са възраст, необвързаност в друг брак, липса на определени болести, липса на кръвно или осиновителско родство. Законодателят е установил изисквания на които трябва да отговарят сключващите брак, за да е валиден:

1. Още в чл. 12 е посочено, че сключващите брак трябва да са от различни полове.

2. Бракът, сключен в противоречие с чл. 12-13 е унищожаем. Чл.12 - възраст; чл.13 - наличие на друг брак, лице поставено под запрещение или страдащо от душевна болест, страдащо от болест опасна за другия сключващ брак.

3.Изискванията в чл.12-13 са обусловени от социално-икономическите отношения и обичая. Там са посочени само минималните изисквания на които трябва да отговарят сключващите брак. Тези изисквания може условно да се разделят на: Условия - възраст - чл. 12 /положителни/; Пречки - чл. 13 /отрицателни/.

а) Условия - възраст 18 години за брачна дееспособност. Навършилите 16 години могат да сключат брак при наличие на разрешение на председателя на Районния съд /охранително производство/. Председателят на Районния съд ще даде разрешение при наличието на основателни причини. Неговото разрешение не може да се обжалва /става дума за съдебна администрация/. Този акт на съдията няма сила на присъдено нещо. Той изслушва непълнолетните и техните родители /тяхното мнение не е решаващо/. При неуважение на молбата - седем дневен срок за обжалване или се подава нова молба за същия акт. От момента на сключването на брака непълнолетния е напълно дееспособен /еманципиран/, с едно ограничение: при разпореждане с недвижими вещи се иска разрешение от Районния съд.

б) Пречки: 1) Наличие на друг брак /чл. 13 ал. 1 т. 1/. Моногамията е принцип в българското право. За да е налице тази пречка сключения преди това брак не трябва да е прекратен и да е бил валидно сключен. Следващия брак е унищожаем /чл. 96 СК - когато са нарушени чл. 12 и 13/. Когато сключващия брак е под 16 години бракът е нищожен -това е становище /Марков/. В учебника твърдо се поддържа, че независимо от възрастта бракът е унищожаем. Дали тази унищожаемост е вечна? Ако първия брак е прекратен дали е уместно да прекратим и втория брак? Няма логика да унищожим втория брак. Унищожаемостта продължава до момента в който първия брак е прекратен и втория брак се санира; 2) Болести - чл.13, ал.1, т.2 и 3 - изброени са най-общо, а конкретните болести са изброени в списък на МЗ. Чл. 13 ал. 1 т. 2 - болести, които са основание за поставяне на лицето под пълно запрещение. Формалното поставяне на лицето под пълно запрещение също е пречка. Поставените под частично запрещение могат да сключат брак; Чл. 13 ал. 2 т. З - болести, опасни за живота на другите членове на семейството. Ако болестта е опасна за живота и здравето на другия съпруг брак може да се сключи само със съгласие на другия съпруг. Когато заболяването е опасно за поколението брак не може да се сключи, а ако се сключи е унищожаем. Законодателят е уредил тази пречка като абсолютна. При отпадане на заболяването бракът се превръща във валиден / могат да сключат брак/; 3) Чл. 13 ал. 2 - родствена връзка и осиновяване. Родството е пречка както по морално-етични съображения, така и от биологична гледна точка. По права линия роднини въобще не могат да сключат брак. По съребрена линия до четвърта степен /първи братовчеди/. Осиновяването като пречка е в по-тесни граници: по права линия - без ограничения; по съребрена линия - само между братя и сестри по осиновяването. При осиновяване пречката за брак с роднините по рождение не отпада.

Лични отношения и имуществени отношения между съпрузите. Правната уредба е в чл. 14, 15, 16 и 17 СК. Уредбата на личните отношения е твърде обща. В голяма степен те са оставени да бъдат регулирани от извънправните регулатори - морала и обичаите. Все пак, законът съдържа някои по-общи постановки. На първо място стои принципът за равенство на правата и задълженията на съпрузите, закрепен в чл 46 от Конституцията: „съпрузите имат равни права и задължения в брака и в семейството”. Чл. 14 от СК преповтаря Конституцията: „Съпрузите имат равни права и задължения е брака”. Еднаквите права преминават в едно общо задължение за взаимност. Следващото правило е именно това. Съгласно чл. 15 СК отношенията на съпрузите се изграждат на основата на взаимно уважение, общи грижи за семейството, разбирателство и вярност. Общата грижа е развита в чл. 18 - съпрузите са длъжни чрез взаимно разбиране, общи усилия и съобразно своите възможности, имущество и доходи да осигуряват благополучието на семейството и да се грижат за отглеждането, възпитаването и издръжката на децата. Тук няма изискване за еквивалентност, както е в ТП. Това, че някой е давал повече, не му дава право при развод де иска това, което е дал в повече на основание неоснователно обогатяване. Всичко в брака е основателно дадено.

Всъщност чл. 18 СК прекрачва имуществените отношения в посока към неимуществените. По-конкретните правила на личните отношения намират израз в чл. 11 СК при съставянето на акта за сключване на брак всеки заявява дали запазва своето фамилно име или взема фамилното име на своя съпруг, или добавя фамилното име на съпруга си към своето като съставно.

Друга правна норма с насоченост към личните отношения между съпрузите е чл. 16 СК „съпрузите живеят съвместно, освен ако важни причини налагат да живеят разделно”. По принцип, всеки съпруг има свободата да избира местожителството си. Местоживеенето е нормален белег, едно фактическо състояние и не е свързано с местожителството. Законът препоръчва на съпрузите да живеят заедно Те не са задължени да живеят заедно, това е едно същинско задължение, защото няма как де бъдат принудени да живеят заедно. Може и да не живеят заедно, ако важни причини налагат това. Все пак, този текст има смисъл - разделното живеене без важна причина може да се третира като фактическа раздяла, като прекъсване на връзките между тях. Който е напуснал семейството без важна причина, е виновен и е в брачно нарушение. Това е от значение при развод.

Бракът не създава ограничения относно правото на свободно придвижване. Никой на границата не иска съгласието на съпругата, за да ви пусне зад граница.

Съгласно чл. 17 СК, всеки съпруг има право на свобода при избор на професия. Това право се крие в историята, когато съпругът е могъл да спре жена си да работи или той да й избере работа. Според проекта за СК, това право ще бъде стеснено - съпругът ще иска съгласието на другия, ако желае да бъде неограничено отговорен съдружник в СД или КД или да се регистрира като ЕТ, защото неговите кредитора ще могат да насочват исканията си по съдебен ред върху половината от СИО

Ако единият пречи на другия да упражнява професията си, той ще бъде виновен при евентуален развод. Никакво основание за развод, обаче, не са религиозните убеждения, политическата ориентация и т.н.

Обща характеристика на имуществените отношения.

Централния въпрос за притежаването на придобитите от съпрузите по време на брака имущества определя облика и характера на имуществения брачен режим. Имуществената разделност означава, че всеки от съпрузите става индивидуален притежател на имуществата, които придобива по време на брака на свое име. Имуществената общност означава, че това, което съпругът придобие но свое име през време на брака, става по силата на закона общо притежание на двамата съпрузи.

Пренормиране на заварените отношения. Върху заварените имущества след промените от 1968 г. се установява общност с обратно действие съобразно новия модел на отношенията. Сега единствения меродавен режим е този по действощия кодекс. Това е комбиниран режим - за определени имущества действа принципа на общността, а за други принцип е разделността. Режимът е императивен и съпрузите не могат да уговорят нещо различно с предварително сключен брачен договор. Кои имущества са общи и кои лични определя самия кодекс.

Общи имущества. Чл. 19, ал. 1 от СК “Вещите, правата върху вещи, както и паричните влогове, придобити от съпрузите през време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо и на двамата съпрузи независимо от това, на чие име са придобити.” Такова действие не поражда нищожният брак. В основата на общността е съвместния принос. Той може да се изрази във влагането на средства и труд, в грижи за децата и работа в домакинството. СК устоновява законна презумпция относно наличието на съвместен приност. Необходимо е при спор да се докаже липсата му. Докозването му до тава автоматично третира имуществото като лично притежание на другия съпруг. Овластен да оспорва е само съпругът, който твърди, че партньорът му няма принос. Тази възможност не е непременно свързана с развод, а може да се осъществи и през време на брака. Липсата на съвместен принос би могла да се доказва за всички имущества или за отделни имуществени обекти. За да се обори презумпцията за съвместен приност, съпругът трябва да изключи всички негови възможни форми. Съпружеската имуществена общност се проявявя различно при вещите и при влоговете. При вещите се установява особена съвместна бездялова собственост. Дялове се обособяват при прекратяване на общността. При паричните влогове макар влогат да е по същество общ, с него се разпорежда титулярът. Общността съществува във вътрешните отношения между съпрузите и ако с изтеглените пари се предобие вещ, общността на влога ще премине и ще се прояви в общност на веща.

Лични имущества на съпруга. Уредени са в чл. 20 ал.1 и 2 от СК. Това са вещите, правата върху вещите и паричните влогове, придобити преди брака, придобити през време на брака по дарение и по наследство, придобити от единия съпруг по реда на ГПК, когато се насочва принудително изпълнение за личен дълг на другия съпруг върху вещи и права върху вещи, които са съпружеска имуществена общност (СИО), движимите вещи, придобити от единия съпруг през време на брака, които му служат за обикновено лично ползване или за упражняване на професия. Обекти, вън от общността са парите, ценните книги, паричните печалби от лотарии и други игри на късмета, вземанията за трудово възнаграждение, пенсия и стипендия, вземания произтичащи от непозволено увреждане и други. Единственото вземане СИО е паричния влог. Но не е изключено пари и вземания да са общи за съпрузите - напр. когато те са продали една обща вещ. Даденото като награда не е поставено в списъка на общите вещи от СК и поради това е обхванато от СИО. Въпреки това неговото оставане там би могло да се оспори от другия съпруг, защото определящи при наградата са личния талант, заслуги, гражданската доблест. В процеса на изпълнението върху вещи в режим на СИО е установена възможност съпругът недлъжник да запази имота, обект на принудително изпълнение и да го превърне в своя индивидуална собственост. Той може да осуети проданта като в едномесечен срок внесе по сметката на съдия - изпълнителя равностойността на частта на съпруга - длъжник и така да стане индивидуален собственик на цялата вещ. Той може и да участва в наддаването. В този случай се обявява за купувач, и ако в срок от три дни след приключването на проданта впише в наддавателния лист, че желае да купи имота на най-високата предложена цена, той става собственик на имота.

Трансформация (преобразуване) на личното имущество. Това е когато срещу едно имущество се придобива друго, като първото се превръща във второто. Ако срещу личното имущество на единия съпруг през време на брака се придобие друго в теорията и в съдебната практика се е утвърдило мнението, че има трансформация. Тя може да бъде пълна или частична (смесена) когато имуществото е придобито отчасти с общи, отчасти с лични средства. За признаване на частичната трансформация е необходимо частта, придобита с лично имуществена да не е незначителна. Това се определя от съотношението между стойността на преобразунавото лично имущество и стойноста на новопридобитото имущество. Не е установена аритметична пропорция и преценката се обуславя от критериите на житейската практика и справедливостта.

Управлението и разпореждането с имущества според определение на ВС е: “Действията, които са насочени към запазване и поддържане на имуществото, събиране на доходи, използване, изплащане на задължения, сключване на договори за наем до 3 год. и др. такива са действия на обикновено управление. Разпореждането е такъв правен акт, с който носителят на едно вещно право внася някаква промяна в него, като го прехвърля, видоизменя, ограничава или прекратява.” В чл. 22, ал.1 от СК е посочено, че действията на управление относно общите вещи и права върху вещи може да извършва всеки от съпрузите. Няма пречка те да се извършват и съвместно от двамата. Ако действието на управление се състои в правни действия към трети лица ще е налице особено законно представителство между съпрузите. Разпореждане с недвижима вещ, извършено от единия съпруг, поражда действие за другия, ако в 6 месечен срок от узнаването той не го оспори по исков ред. Петитумът на иска е за унищожаване на сделката като основанието е липсата на съгласие на съпруга. Ако сделката бъде унищожена със съдебно решение, правните й последици отпадат с обратна сила. Едноличното разпотеждане с обща движима веш порежда действие в зависимост от това дали е възмездно или безвъзмездно. При безвъзмездно разпореждане се прилага режима като при недвижимите вещи. За възмездното разпореждане действието на сделката зависи от добросъвестността на третото лице. То няма сила за другия съпруг ако третото лице е знаело или според обстоятелствата е могло да знае, че липсва съгласието на другия съпруг. При добросъвестност възмездното разпореждане има сила и за неучаствалия съпруг. При разпореждане с общ паричен влог не е необходимо удостоверяването на съгласието или участието на съпруга - нетитуляр. Той може да предяви срещу съпруга си иск по чл. 59 от ЗЗД за неоснователно обогатяване. При определени условия и ред съпритежанието на съпруга нетитуляр може да получи и външен израз при разпореждане с общия влог, ако действията на другия съпруг застрашават интересите на семейството или неговите интереси. По негово искане съдът може да постанови тези действия да се извършват по общо съгласие на двамата съпрузи. Докато трае производството титулярът на влога може неограничено да се разпорежда с него, но няма пречка другият съпруг да поиска обезпечение на своя иск чрез налагане на запор върху влога. Ограничителната мярка за разпореждане с влога важи само за вбъдеще. Сделки между съпрузите с общи имущества са недопустими, защото те нямат изразени дялове, но няма пречка за извършване на завещателно разпореждане в полза на съпруг относно участието в общо имущество.

Разпореждане с лични имущества. Това разпореждане е енолично и свободно и може да бъде по отношение на всяко лице. В този кръг е включен и другия съпруг, като ако това стане възмездно придобиването трябва да е с лично негови средства, защото в противен случай ще се заобиколи режимът на СИО. Когато семейното жилище е лична собственост на единия съпруг, той може да се разпорежда с него само със съгласието на другия съпруг. Ако то липсва е необходимо разрешение на РС при условие, че не е във вреда на децата и семейството. Ако липсва съгласие или разрешение сделката би трябвало сделката да се приеме за нищожна поради противоечие със закона по смисъла на чл. 26 от ЗЗД.

Разходи и задължения за семейството. Разходите са непосредствените изразходвания, а задълженията са за изпълнение в бъдеще. Чрез тях се постига задоволяване на семейни нужди - оправданите лични нужди на отделните семейни членове и общите нужди на всички тях. Разходите се поемат от двамата съпрузи, както с лични, така и с общи средства. Единият от съпрузите може да поеме за даден период от време всички разходи на семейството и той няма регресни права спрямо другия съпруг. Съпрузите могат да имат два вида задължения. Общи - за удовлетвотяване нужди на семейството и лични - не се отнасят за задоволяване на такива нужди. За задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нуждите на семейството, те отговарят солидарно. Не е необходимо в този случай да се действа от името и на другия съпруг. Солидарната отговорност не може да бъде отклонена по волята на един от съпрузите. Все пак, ако съпругът е изразил своето изпично противопоставяне пред контрахента по сделката, последният не би могъл да претендира за неговата солидарна отговорност. Съпругът отговаря за задълженията с цялото си имущество - лично и с участието си в СИО. Ако изпълни общо задължение с лично имущество, той не може да иска от сругия съпруг връщане на припадащата му се част. За личните си задължения всеки от съпрузите носи самостоятелна отговорност. Те може да са възникнали преди брака, по пътя на наследяването, свързани с неправомерни действия на съпруга или с неговата личност. За личния си дълг той отговаря най-напред с личното си инущество, а след това с участието си в общото. Ако изпълнението бъде насочено върху вещ, която е в СИО съпругът недлъжник може да общалва изпълнителните действия поради неспазване поредността на насочване на изпълнението, да оспори вземането и да обжалва изпълнителните действия на същите основания както съпругът длъжник и да участва в наддаването при публичната продан на вещта. Съпругът недлъжник има следните права: да получи половината сума от проданта, да я осуети като внесе равностойността на частта на съпруга длъжник или да участва в наддаването и да бъде обявен за купувач, ако пожелае да купи имота на най-високата предложена цена. Във всички тези случаи той става индивидуален притежател на целия имот. Недопустимо е доказване на неравни дялове. Изпълнението върху общ влог за личен дълг на съпруга се насочва върху половината от него като другата част става личен влог на съпруга недлъжник.

Прекратяване на СИО. То може да стане по време на брака поради важни причини, при прекратяването на брака и при принудително изпълнение върху вещи в СИО. Когато бракът е прекратен поради смърт преживелия съпруг става притежател на обособената половина от имуществото, а полагащата се на починалия половина се превръща в част от неговото наследство и се получава от съпруга и евентуалните други наследници. Прекратяването на СИО по време на брака става по съдебен ред. Дали са налице “важни причини” се преценява във всеки конкретен случай или може да стане по взаимно съгласие на съпрузите. СИО може да се прекрати само по отношение на отделни обекти или на всички притежания. Прекратяването при принудително изпълнение става когато кредиторите го насочат срещу вещи в СИО за личен дълг на единия от съпрузите.

Дялове при прекратяване на СИО. Принципът е, че дяловете на съпрузите са равни. Възможно е да се претендира за по-голям дял на единия съпруг само в случаите на развод, респективно унищожаване на брака и при прекратяване на СИО поради “важни причини”. Не може да се претендира при прекратяването й при принудително изпълнение, поради смърт и наследяване. Основанията за претенцията могат да са поради преобладаващ принос и грижи за децата. Приносът трябва значително да надхвърля този на другия съпруг. Размерът му се определя от трудовото възнаграждение. Трябва да се държи сметка и за всички форми на съдействие, в които може да се изрази съвместния принос: влагане на средства и труд, грижи за децата и работа в домакинството. Правото за получаване на по-голям дял може да се осъществи само по съдебен ред. Искът за това може да се съедини с брачния иск или да се предяви до изтичане на една година от прекратяване на брака. Получаване на дял от личното имущество на другия съпруг. Допустимо е да се търси дял само от стойността на вещите за упражняване на професия и от вземанията на другия съпруг. Не може да се претендира дял в натура. Необходимо е имуществото да е придобито през време на брака, да е на значителна стойност, което се определя в конкретния случай и другият съпруг да е допринесъл за придобиването му с труда си, със средствата си, с работата си в домакинството, с грижите за децата. Дял от това имущество може да се иска при развод и при унищожаване на брака. По изключение може да се иска и при прекратяване на СИО преди развод, ако поведението на съпруга поставя в опастност интересите на другия съпруг или на децата.

Въпрос 52. Прекратяване на брака. Основания. Развод по взаимно съгласие и по исков ред. Унищожаване на брака. Брачен процес.

Прекратяването на брака е неговото юридическо разушаване. Първото основание е смъртта на единия съпруг. В този случай прекратяването става автоматично и не е необходимо специално правно уреждане.

Прекратяване на брака поради обявена смърт. Ако безвестното отсъствие на сединия от съпрузите продължи повече от една година, съдът по искане на заинтересованите или на прокурора обявява лицето за отсъстващо. След като изтекат пет години от деня, за който се отнася последното известие за отсъстващия, съдът по искане на прокурора или на всеки от заинтересованите обявява неговата смърт. Това може да стане и без предварително обявяване на отсъствие. Този срок е двугодишен, ако някой е изчезнал при военни действия или други събития, които дават основание да се предполага, че той е загинал. Обявената смърт поражда същите правни последици, както действителната смърт на лицето. Бракът се прекратява с влизане на решението в сила. Ако обявеният за умрял се окаже жив, прекратеният брак не се възстановява, но между бившите съпрузи може да се сключи нов брак.

Унищожаване на брака. Това е прекратяване на брака приживе на съпрузите поради пороци при самото му учредяване. Всъщност бракът е валиден, създал е последиците на редовен брак, направил е лицата съпрузи, а съдът го прекратява със своето решение. Чл.96(1) СК Бракът се унищожава, когато при сключваното му са били нарушени чл.12 и 13: "Встъпващият в брак е бил принуден да го сключи чрез заплашване с тежка и предстояща опасност за неговия или на негови близки живот здраво или чест". Това обаче е една твърде обща формулировка, особено що се касае до изискванията на чл.12 по процедурните правила за издаване на разрешението. Един чисто теоретичен въпрос - сключва се брак от лице, което е ненавършило 16 години. Какъв е този брак? Появява се съмнение за нищожност. Волята на лицето е правно ирелевантна. Но непълнолетието настъпва на 14 годишна възраст. За липса на воля говорим при малолетните. Ако се опрем на порок на волята, ще видим че пълното запрещение е основание за унищожаемост, а не за нищожност. И едно буквално тълкуване ще ни доведе до извода, че и този брак е унищожаем.

Законът урежда предпоставките за брак - чл 12 за възрастта и чл. 13 за дееспособността. Това очевидно не е случайно. Възрастта не е свързана само с волята, тя е свързана и с чисто физическото узряване на детето. Така че, не можем формално да сравняваме детето с пълно недееспособния. При ниската възраст има морално-етични съображения, които са аргумент за нищожността на такъв брак Но само де лега фаренда може да говорим за нищожност на брака на непълнолетен между 14 и 16 години.

1) Липсата на съдебно решение за разрешаването на брака на непълнолетен като причина за унищожавано на брака (чл.12(2)). В тази алинея конститутивно значение има само съдебното решение. Вътрешното убеждение на съдията не може да зависи от тях. Значи само ако съдебното решение е недействително, се стига до унищожавано на този брак. Напр. разрешението е подписано от друг, а не от председателя на районния съд Унищожаването на този брак става по следния ред. Съгласно чл. 97(1), т.1. Иск за унищожаване на брака може да се предяви при нарушаване на чл.12 — само от непълнолетния съпруг; но не по-късно от шест месеца от навършването на пълнолетието, ако няма деца от брака и съпругата не е бременна. Само от непълнолетния съпруг - той вече е еманципиран, значи може сам да предяви иска. Законът изхожда от идеята, че искът е даден за защита интересите на непълнолетния. Той единствен може да прецени дали да подаде иск. Дори и прокурорът не е овластен за този иск.

Има срок за този иск. СК предвижда да се изчака навършването на пълнолетие и от този момент тече срока за иска в продължение на шест месеца. Ако искът не бъде предявен в този срок, бракът е действителен. Но дори и по време на този срок има възможност искът да не може да бъде предявяван. Това става при две обстоятелства:

1) при бременност на съпругата и

2) при наличието на деца от брака. Общи за съпрузите деца, родени и преди брака, припознати или пък осиновени. Бременността или децата санират брака. Когато тълкуваме чл.97(1), т.1 можем да изходим от целта на законодателя Интересът на непълнолетния отстъпва пред един друг интерес - този на детето, което се е родило или ще се роди. Но ако бременността не завърши с раждане на живо дете бракът не се е заздравил и искът е възможен. Ако с изтекъл 6-месечния срок се отива към развод Следователно бракът не се санира при тези две обстоятелства, а просто материалното право е блокирано.

2) Следващата причина за унищожаване на брака е двубрачието. Съгласно, чл.13(1 ), т.1 "Не може да сключи брак лице, което е свързано с друг брак". В случая вторият брак е унищожаем докато не се прекрати предходния брак. С прекратяването на предходният брак, вторият не може вече да бъде унищожен. Активна процесуална легитимация по този иск принадлежи на всеки от съпрузите от втория брак, съпругът от предходния брак и прокурора. В хипотезата на двубрачие има и една специална възможност за иск даже и след като някой от съпрузите по унищожаемият брак е починал. Това означава, че бракът е прекратен. Искът в този случай няма да има за цел унищожаване на брака. Прекратеният брак не може да бъде унищожаван. Целта е да се установи, че бракът е бил унищожаем поради двубрачие. Защо е необходимо това? Защото смъртта на който и да е от съпрузите предизвиква проблеми в наследяваното. За наследството на починалият съпруг по унищожаемия брак ще претендират двама съпрузи, (този от първия и този от втория брак). Значи целта е да се признае вторият брак за унищожаом и съпругът да не бъде наследник. Така имуществото ще се разпредели на другите наследници по закон без участието на втория съпруг. Легитимиран за този иск е и прокурорът. Значи наследниците трябва да се обърнат към него, за да защитят интересите си. Искът в случая е устаноиителен и решението на съда има установително действие. Установява се налице ли е основанието за унищожаването на втория брак.

3) Третото основание за унищожаване на брака е болестта. Според чл. 13(1 )т.2 "Не може да сключи брак лице, което е поставено под пълно запрещение или страда от душевна болест или слабоумие, които са основание за поставянето му под пълно запрещение". Тук има една недомислица в закона. Според чл.97(1 )т.3 СК активна легитимация по този иск имат всеки от съпрузите и прокурора. Напълно запретеният не е могъл да се грижи за своите работи и правото би трябвало да е само на него. Другият съпруг не е имало как да не знае, че съпругът му е напълно запретен. И защо да му даваме право да иска унищожаваното на брака. Ако е имал користни подбуди? А ние на всичко отгоре му даваме защита.

Според чл.13(1 ), т.3 "Не може да сключи брак лице, което страда от болест, представляваща сериозна опасност за живота или здравето на поколението или на другия съпруг, освен ако болестта е опасна само за другия съпруг и той знае за нея". Това е следващата недомислица в закона. Нормата е установила защита на другия съпруг. При негово съгласие бракът може да бъде сключен. В този случай унищожението на брака може да е само негово право. Откъде накъде и другият съпруг да има това право. Щом застрашеният приема болестта и не иска да унищожи брака, защо да признаваме правото на болния. Още пък по малко право има прокурорът да се меси в личния живот на здравия съпруг, който сам знае, че се жени за болен.

4) Четвъртото основание за унищожаване на брака е ако съпрузите са роднини по права линия. Докато трае бракът всеки от съпрузите, плюс прокурорът може да поискат унищожавано на брака За родството по съребрена линия до четвърта степен включително е същото.

5) Петото основание за унищожаване на брака е когато той е сключен от лица, между които осиновяването създава отношения на роднини по права линия и на братя и сестри. С отпадането на осиновяването този брак се санира, но докато съществува осиновяването пък винаги може да се иска унищожаването му.

6) Шестото основание за унищожавано на брака намираме в чл.96(1)т.2 "Бракът се унищожава, когато встъпващият в брак е бил принуден да го сключи чрез заплашване с тежка и предстояща опасност за неговия или на негови близки живот, здраве или чест". Заплашване. Текстът е така формулиран, че някои го определят това основание като принуда. Не бива да се смесват физическата принуда и насилието със заплашването.Щом липсва волеизявление при принудата, бракът е нищожен. А тук става въпрос за заплашване т.е. предизвиквано на основателен страх, чрез което се мотивира един или и двамата съпрузи да сключат брак.

Между другото грешка, измама, крайна нужда в СП са ирелевантни. Дори и грешката да е в личността на съпруга, дори измамата да е умишлена, дори и съпругът да е изпаднал в крайна нужда без средства.

Заплашването е малко по-тясно формулирано, отколкото по чл.9 от ЗЗД. Става дума за опасности, които се насочени спрямо лични, неимуществени блага на запрашения и негови близки. Значи, заплахата срещу имуществени блага не е основание за унищожаемост на брака. Ясно е казано в чл. 96(1 )т. 2 СК "...живот, здраве или чест". "Близки" не е дефинирано понятие приема се, че близки са: близките роднини и нероднините. Понятието се характеризира преди всичко с фактическите отношения между лицата. Въпрос на конкретна преценка е и доколко опасността е способна да повлияе на близките, които са предмет на заплахата. Тежестта на заплахата, характера на опасността и личните качества на заплашения и заплашителя се преценяват също конкретно за случая.

Чл.97(1)т.2 посочва кой е легитимиран да предяви иск за унищожаване на брака поради заплаха. Това е само заплашеният съпруг. Неговата вола е била опорочена, независимо дали другият съпруг знае или не знае за заплахата. Този иск се предявява не по-късно от 1 година от сключването на брака. При положение, че заплахата е продължила и по време на сключеният брак това би послужило като основание за развод. Значи след 1 година е открит пътят за развод, защото заплахата е причина за разстройството на брака.

Развод. Най-важните проблеми на семейното право са проблемите на развода и имуществените въпроси след него. По нашето право винаги е бил допустим. Разводът е един от способите за прекратяване на брака /чл. 94 - начините за прекратяване на брака - смъртта на единия съпруг; унищожаване; развод/.

Разводът е способ за прекратяване на брака, който става по съдебен ред. Не са предвидени облекчени процедури. Разводът може да се определи като съдебно прекратяване на брака приживе на двамата съпрузи въз основа на обстоятелства, настъпили след сключване на брака.

Разводът се урежда от СК без да се оспорва необходимостта от него. Ясно е, че семейната връзка има някаква криза която изживява. Това е обща тенденция на съвременното общество. Броят на разводите се запазва или расте, дори когато законодателят поставя определени пречки пред съпрузите / например установяване на високи такси/. Законът урежда развода с оглед на две групи проблеми - кога може да се допусне разводът и последиците от развода.

Основания за развод. Законът установява обстоятелствата, въз основа на които може да се даде развод Те биват абсолютни и относителни в зависимост от това доколко съдът може да прецени дали да прекрати или не брака. При абсолютните не се преценява, ако са налице, а при вторите се прави преценка. Действащият СК урежда две форми на развод:

1. По исков ред - поради дълбоко и непоправимо разстройство. Това е относително основание, което се преценява от съда. Искът е конститутивен. Правото за развод е едно преобразуващо субективно право. Съдът трябва да изследва въпроса за вината при развода по исков ред;

2. По взаимно съгласие - основанието е съгласието между съпрузите /по аналогия, че бракът е доброволен съюз и следователно може да се прекрати доброволно. Производството е охранително, а не спорно исково. Двамата съпрузи подават молба за развод. Съгласието, което съпрузите трябва да постигнат, трябва да обхваща широк кръг от въпроси.

РАЗВОД ПО ИСКОВ РЕД: Основанието за допускането на развод е дълбоко и непоправимо разстройство на брака. Между съпрузите няма нито духовни нито имуществени или други връзки, взаимното уважение е изчезнало между тях. Липсват условия за нормален съвместен живот. Разстройството на брачната връзка е квалифицирано и като непоправимо. Има се предвид, че тази връзка не може да бъде заздравена, поправена. Състоянието на разстройство е непоправимо, окончателно. Установяването на това състояние задължително минава през преценката на съда, който на базата на фактите, предоставени от съпрузите, прави преценка на брачната връзка и ще определи дали брака е разстроен. Съпрузите трябва да представят доказателства /ищеца/. Не е достатъчна субективната преценка на съпрузите, че бракът е разстроен. Това е едно обективно състояние и съдът трябва да го установи. Наличието на дълбоко и непоправимо разстройство предполага, че трябва да са налице някакви причини. По необходимост съдът трябва да установи вината. За да се квалифицира един брак като дълбоко и непоправимо разстроен, трябва да се установи, че разстройството е дълбоко и е непоправимо. ВС приема за дълбоко разстройство пълното отсъствие на духовна връзка между съпрузите; формална брачна връзка.

Съдът установява кой от съпрузите е виновен като разглежда и разбира причините. Въпросът за вината при развода по исков ред е централен. Съдът се произнася по нея и от вината се пораждат последици. Няма значение формата на вината, тъй като тези нарушения обикновено се правят с пълното съзнание за тях, тоест има умисъл. Съдът се произнася за вината .Достатъчно е да се установи умисъл. Законът не урежда изрично презумпция за вина, но не би могла да се обори такава презумпция. Уредено е едно изключение, при което съдът може да не се произнесе кой е виновен от съпрузите, ако разстройството се дължи на обективни причини или страните знаят това и заявят становището си за споразумение по всички последствия от развода. Подобно е и при развод по взаимно съгласие и това ще означава преминаване от развод по исков ред към развод по взаимно съгласие. Обективни причини - психическа болест, налагаща раздяла.

Чл. 99, ал. 4 - недопускане на развод, ако ищецът е виновен, но ответникът не иска. В този случай бракът ще се запази. Разпоредбата се критикува много, защото на практика тя въвежда брака като санкция. Това е едно отстъпление от принципа, че изпразнената от съдържание връзка, се прекратява. За да се спази принципа че никой не може да черпи права от своето виновно поведение се е стигнало до абсурда на чл. 99, ал. 4.

Значението на вината можем да открием във връзка с предоставянето на родителски права; във връзка с ползването на семейното жилище; само невиновният съпруг има право на издръжка след развода; във връзка с дарението. Ако виновният съпруг иска отмяна на дарението, то това ще противоречи на морала. Разноските по делото са за сметка на виновния съпруг.

Наследниците могат да продължат процеса ако имат интерес, тъй като при смъртта на единия съпруг по време на делото бракът се прекратява. Ако разводът е постановен преди смъртта преживелият съпруг няма да бъде наследник. За да не може продължителността на процеса да засяга интересите на наследниците е предвидена тази възможност. След смъртта искът вече е установителен, тъй като се иска установяване на вината. Виновният съпруг губи правото на наследство по закон и по завещание. Необходимо е починалият съпруг приживе да е предявил, че бракът е разтроен по вина на преживелият съпруг. Възможно е продължаване на делото, ако с искът се установява на виновност на преживелият съпруг. Простото заявяване на съпрузите, че те не искат съдът да се произнася по въпроса за вината не е достатъчно, необходимо е и споразумение. Тогава наследниците няма да могат да продължат делото. Легитимирани наследници да продължат делото са тези по закон и по завещание.

След развода съпрузите не се наследяват и губят всички изгоди от брака. Същите последици настъпват и при установяване на основателността на иска на наследниците след смъртта на ищеца.

Производството за разтрогване на брака при дълбоко и непоправимо разстройство е особено исково производство по ГПК. Има помирително заседание при закрити врати, където присъстват лично съпрузите. Второ заседание - неявяване на съпруг; единият съпруг иска помирение; съдът преценява помирение.

С иска за развод могат да се съединят всички брачни искове.

РАЗВОД ПО ВЗАИМНО СЪГЛАСИЕ. Това производство е охранително, защото цели желан и от двамата съп­рузи развод, пораждащ уговорени от тях последици, съчетани с интереси­те на децата и незасягащи чужда правна сфера. Производството за развод по взаимно съгласие се урежда от особе­ните правила на чл. 330 ГПК и от общите правила на охранителните производства, доколкото друго не следва от особения му предмет.

Названието не бива да подвежда че става въпрос за договорно прекратяване на брака - тук също е необходимо съдебно решение. Основание е доброволността на брака - след като доброволно се сключва, би трябвало и доброволно да се прекрати. Става по съдебен ред, а не по административен ред като сключването, тъй като разводът е със значителни отрицателни последици. Тук не липсва дълбоко и непоправимо разстройство на брака, но не се доказва. Установено е три годишно изискване за съществуване на брака, през който период не може да се иска развод по взаимно съгласие. Този срок е с цел да не се злоупотребява с това право. Разводът се допуска със съдебно решение, а не с договор между съпрузите, но съгласието между тях е предпоставка за постановяване на решение за прекратяване.

Искането за развод по взаимно съгласие е родово подсъдно на районните съдилища (арг. чл. 531, ал. 2 ГПК). Местната подсъдност се определя не съобразно с чл. 105 ГПК, а според чл. 531, ал. 2 ГПК, защото тук няма от­ветник. Производството е едностранно. По него двамата съпрузи са за­едно молители. Те участват в производството лично. Участието чрез представител е недопустимо.

Производството започва с писмена молба (чл. 531, ал. 1 ГПК) на два­мата съпрузи. Ако тя е редовна и допустима по чл. 100, ал. 2 СК, съдът призова­ва съпрузите на помирително заседание. На заседанието съпрузите трябва да се явят лично (чл. 330, ал. 1 ГПК). За разли­ка от помирителното заседание по искови бракоразводни дела помири­телното заседание по чл. 330, ал. 1 ГПК се насрочва винаги. Неявяването на който и да било от съпрузите на това заседание води до прекратяване на производството, щом като е станало без уважителни причини (чл. 330, ал. 2 ГПК). Предположението е, че неявилият се съпруг се е най-малкото разколебал относно решението си за развод, а волята за развод по чл. 100, ал. 1 СК трябва да бъде непоколебима. По същото съображение достатъчно е един от съпрузите да оттегли искането си за развод, за да бъде производството прекратено. Производството за развод по чл. 100, ал. 1 СК може да се спи­ра по общо съгласие на страните, за да се улесни постигането на споразу­мение между тях. Ако не се постигне помирение между явилите се съпрузи, това се удостоверява в протокола и молбата се внася за разглеждане в съдебно заседание.

Задачата на съдебното заседание е да провери условията, при които може да бъде постановен развод по взаимно съгласие. Те са две: сериозно и непоколебимо взаимно съгласие за развод (чл. 100, ал. 1 СК) и достигнато между съпрузите споразумение по чл. 101 СК. Относно първото условие съдът трябва да се задоволи с провер­ката дали волята за развод е сериозна и непоколебима. Проверката на споразумението между съпрузите, предвидено по чл. 101 СК, обхваща: 1) неговата пълнота; 2) неговото съответствие с интересите на децата и със закона ( чл. 330, ал.3 ГПК):

Изискванията са съгласието да бъде сериозно и непоколебимо; безусловно, без модалитети. Дава се в писмена форма а след това и лично в съдебно заседание. Съгласието може да страда от пороци - симулативно съгласие. Ако порокът се установи в съдебната зала, бракът не се прекратява. Съдът не изследва причините /мотивите/ за прекратяване на брака, довели до това съгласие. Друга предпоставка за допускане на прекратяване на брака е наличието на споразумение по "набора от въпроси" по чл. 101. Има два кръга от отношения - между съпрузите и между родители и деца. По-многобройни са въпросите, свързани с децата -кой ще упражнява родителските права, въпроса за издръжката и други. Всички тези въпроси трябва да бъдат уговорени между съпрузите в полза на детето.

Другата група въпроси е свързана с имуществените отношения между съпрузите, което е честа пречка разводът да не може да бъде по взаимно съгласие. Друг въпрос е този за семейното жилище; въпроса за издръжката и този за фамилното име след развода. За да се допусне развода съдът трябва да допусне споразумението. Има изискания за пълнота. Съдът трябва да установи дали са спазени изискванията на закона и дали са защитени интересите на децата. Съдът дава срок за поправяне и ако няма корекция - искът се отхвърля. Законът допуска изменение на споразумението при променени обстоятелства.

Правна същност на споразумението по чл. 101 СК в много отношения наподобява спогодбата. Трябва да се квалифицира като особен договор по отношение на децата. При евентуално констатиране на пороци във волята споразумението може да бъде атакувано, за разлика от съгласието по чл. 100. Решените със споразумението въпроси не се пререшават повече с изключение на въпросите за родителските права по чл. З СК.

Производството по чл. 100 е съкратено. То не може да се продължи от наследниците, тъй като тук няма вина.

БРАЧЕН ПРОЦЕС

Исков брачен процес. Исковият брачен процес е особено съдебно исково производство, по реда на което се разглеждат брачни искове: 1) за развод; 2) за унищо­жаване на брака и 3) за установяване дали съществува брак между страни­те по делото.

Исковете за развод и за унищожаване на брака целят да се прек­рати занапред брачното правоотношение и затова са конститутивни. Понеже предпоставят съществуването на брака, те са недопустими, ако брак не съществува. Те се различават по осно­вание (дълбоко разстройство на брака - при развод; порочно учредява­не на брака - при унищожаването му).

Положителният установителен иск, че съществува, и отрица­телният установителен иск, че не съществува брачно правоотношение, се считат за брачни искове само ако страните по тях са субектите на спорното брачно правоотношение (двамата претендирани съпрузи). Ис­кът на трето лице, че между ответниците е налице или липсва брачна връзка. И за установителния БИ е нужен интерес от търсеното уста­новяване. Налице е интерес от иск, че брак не съществува, когато ответницата носи името на ищеца и претендира, че му е съпруга, респ. твърди, че след прекратяване на брака той е бил възстановен. Поло­жителният установителен брачен иск е допустим, когато ищецът твърди, че между него и ответника съществува валидна брачна връзка, а не фактическо съжителство.

Само посочените искове, изброени в чл. 318 ГПК, са брачни. Не са БИ исканията да се разрешат спорове относно различни личноправни или имущественоправни последици на брака или на неговото прек­ратяване, даже когато те се съединяват с БИ за общо разглеждане в брачния процес.

Споровете, предмет на БИ, не могат да се разрешават инцидент­но по повод на възражения срещу други искове (арг. чл. 96, ал. 2 СК), а само по повод на предявен БИ.

Особености на исковия брачен процес. Първата особеност на БИ се проявява във връзка с тяхната подведомственост и подсъдност. Член 7, ал. З и 4 въвежда по брачни дела особени правила относ­но тяхната международна подведомственост, отклоняващи се от общите правила, регулиращи подведомствеността на международните граж­дански дела. За родовата и местната подсъдност на БИ важат общите прави­ла - те са родово подсъдни на районните съдилища, а местно под­съдни на съда по местожителство на ответника (а не по неговото мес­топребиваване). Обаче договор­на подсъдност по БИ е недопустима.

Строго личният характер на брачното правоотношение нала­га по БИ да вземат лично участие съпрузите. Затова по БИ чл. 319 ГПК разширява процесуалната дееспособност, като допуска и ограничено запретените съпрузи лично да предявяват и да отговарят по БИ без участието на техните попечители (участието на попечителя не опорочава брачния процес). От името на напълно запретения съпруг предявява или отговаря по БИ неговият законен представител. Що се касае до непълнолетния съпруг, той може лично да предявява и отговаря по брачни искове, защото с встъпването в брак става дееспособен (чл. 12, ал. СК).

Решението, дали да се предяви БИ, трябва да зависи от личната преценка на съпруга. Ето защо за предявяване на БИ от пълномощник е нужно изрично пълномощно (чл. 34, ал. 2 ГПК), сочещо ви­да на брачния иск. Ако съпругът се е явил и е поддържал БИ, предя­вен от пълномощник с общо пълномощно, той потвърждава БИ и поро­кът се заздравява.

Процесуалната легитимация по брачни дела е твърде огра­ничена. 1) Активна легитимация: а. Само съпруг може да бъде ищец за развод (чл. 99 СК), за уни­щожаване на брака (чл. 97, ал. 1, т. 1 и 2 СК във връзка с чл. 12 и чл. 96, ал. 1, т. 1 СК) или за установяване дали брак съществува между страни­те по иска.

б. Унищожаването на брака на основание чл. 97, ал. 1, т. 4 СК, във връзка с чл. 13, ал. 1, т. 2 и 3 и ал. 2 СК, може да се иска освен от съпруг само от прокурора, а при двубрачие - и от съпруга по първия брак (чл. 97, т. З СК).

2) Пасивна легитимация - а. Когато съпруг предявява БИ, ответник по иска може да бъде само другият съпруг.

б. Искът на прокурора за унищожаване на брака по чл. 97, ал. 1, т. 4 СК в случаите на чл. 13, ал. 1, т. 2 и 3 и ал. 2 СК се предявява срещу двамата съпрузи, а по чл. 97, ал. 1, т. З СК в случая на чл. 13, ал. 1;"т."1 СК - срещу двамата съпрузи и съпруга от първия брак.

Изобщо брачният процес е недопустим, ако в него не участват като страни и двамата съпрузи. Щом като брачен процес без участието на двамата съпрузи е не­допустим, очевидно е, че смъртта на един от съпрузите, настъпила пре­ди предявяване на БИ, изключва по-късното му предявяване. Брачен процес от или срещу наследниците на починалия съпруг е недопустим. За да бъде лишен обаче недобросъвестният съпруг от облагите на бигамния брак, след като той е вече прекратен поради смъртта на другия съпруг, чл. 97, ал. 4 СК овластява прокурора (но не и съпруга по първия брак) да предяви срещу преживелия съпруг иск, че бракът е могъл да бъде унищожен като бигамен. Този иск е установителен и це­ди да бъде лишен преживелият недобросъвестен съпруг от правото да наследи починали. Искът по чл. 97, ал. 4 СК не е брачен и затова се разглежда не по правилата на брачния, а на общия исков процес.

По брачни дела са недопустими както доброволното, така и законното процесуално правоприемство, понеже са несъвместими със строго личния характер на брачното правоотношение (чл. 102 СК). За­това при смърт на един от съпрузите, настъпила по време на висящността на брачния процес, той се прекратява, а постановеното по него решение се обезсилва, ако БИ е за развод или за унищожаване на брака. Когато пък БИ е установителен, той се пре­връща в обикновен установителен иск, страна по който стават наслед­ниците на починалия.

Поради невъзможността да се прекрати или унищожи бракът преживелият съпруг ще стане наследник на починалия ищец. Затова в тия случаи законът овластява наследниците на починалия съпруг да използват висящото де­ло, като го превърнат от брачно дело в дело, целящо да бъде лишен преживелият съпруг от качеството на наследник, като бъде уста­новено, че починалият съпруг-ищец е имал право да прекрати или унищожи брака (чл. 102 СК; чл. 327 ГПК) или че бракът с починалия ответ­ник е бил унищожаем на основание чл. 13 и чл. 131, ал. 2 СК (чл. 328 ГПК). Това превръщане на дело чл. 102 СК и чл. 327-328 ГПК наричат „продължа­ване" на делото от наследниците на починалия съпруг.

За да може в същия брачен процес да се изчерпят всички осно­вания, на които може да бъде атакуван бракът, чл. 322 ГПК облекчава обек­тивното съединяване на БИ. Във връзка с това се поставя въпроса за основанието на иска за развод. На пръв поглед изглежда, че то се състои в дълбокото разстройство на брака (чл. 99 СК). Дълбокото разстройство е обаче само критерий за правната релевантност с оглед на развода на конкретните факти, причи­нили дълбокото разстройство. Правнорелевантните за развода факти са отделните факти от живота на съпрузите, които са причинили дълбокото разстройство. Всеки един от тях, доколкото се изтъква като такава причина, е поради това основание на отделен иск за развод Ако ищецът се позовава на множество от такива факти, ще е налице обективно съ­единяване на бракоразводни искове (чл. 322 ГПК), а ако ищецът пропусне някои от тези фак­ти, последицата ще бъде преклудиране на бракоразводния иск, извеждан от този факт.

Според чл. 322, ал. 2 ГПК всички БИ могат да бъдат съединени по­между си. Могат да се съединят не само няколко БИ от един и същ вид (например няколко иска за развод, черпени от различни основания), но и БИ от различен вид (иск за уни­щожаване на брака с иск за прекратяване на същия брак - вж. ал. 2 и 4 на чл. 322; установителен иск, че между страните съществува брак, и иск за развод). Съединяването на брачните искове е евентуално. Насрещен БИ може да се предяви не само в първото заседание по делото, но и до приключване на устните със­тезания (чл. 322, ал. З, във връзка с ал. 1 на чл. 322 ГПК). Изменение на предявения БИ чрез прибавяне на нов БИ може да се предприеме даже да се изменят едновременно основанието и петитумът на иска. Новият БИ може да се пре­дяви и пред втората инстанция (сега въззивната) - нещо повече - даже след като делото е било върнато за ново разглеждане. Не е нужно основанието на новия БИ да е новооткрито или новосъздадено след предявяване на първоначалния или насрещния БИ. То може и да е било пропуснато. Член 322, ал. 1 ГПК иска да подчертае, че се преклудират даже БИ, извеждани от основания, възникнали или открити след предявяване на иска.

В брачния процес обективното съединяване на искове­те за развод е една процесуална необходимост (чл. 322, ал. 1 ГПК). Проце­суална необходимост е и съединяването на иска за развод с иска за уни­щожаване на брака поради нарушаването на условията за възраст по чл. 12 СК и поради заплашване по чл. 96, ал. 1, т. 2 СК (чл. 322, ал. 4 ГПК). Съпрузите трябва да предявят във висящия брачен процес всички БИ от посочения вид, основанията за които са им станали известни до прик­лючване на устните състезания, предхождащи постановяването на вляз­лото в сила решение по брачния процес. В това се състои принципът за изчерпателност на брачния процес, от който следва еднократността на брачния процес. Тя се състои в погасяването на тия искове за развод или за унищо­жаване на брака, които са могли да бъдат предявени от ищеца или от ответника по висящия брачен процес съобразно с чл. 322, ал. 2 ГПК, защото ос­нованията на пропуснатите искове са им били или са им станали извес­тни до приключване на устните състезания, завършили с отхвърляне на предявения брачен иск (чл. 322, ал. 1 ГПК).

За да настъпят последиците на чл. 322, ал. 1 ГПК, е нужна кумулативната наличност на следните условия:

1) Предявеният иск трябва да бъде отхвърлен като неоснователен, а не като недо­пустим;

2) Основанията на непредявените брачни искове трябва да са били или да са ста­нали известни на съпруга, който е бил легитимиран да ги предяви, най-късно до прик­лючване на тия устни състезания, след които БИ е бил отхвърлен с влязло в сила реше­ние.

В брачния процес могат да се предявя­ват за съвместно разглеждане с БИ и небрачни искове. Според чл. 322, ал. 2 ГПК заедно с БИ задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, за издръжката между съпрузите и фамилното име. Особените правила на брачния процес не важат относно предявените в този процес небрачни искове.

За да осуети прибързаният и лекомислен развод и за да заздра­ви брачната връзка, преди тя да се е окончателно разпаднала, законът въвежда по бракоразводни дела помирително заседание, целящо да се осуети обществено неоправданият развод.

Въпрос 53. Произход. Установяване и оспорване. Припознаване. Осиновяване – условия и производство. Действие и прекратяване на осиновяването.

ПРОИЗХОД. Произход е биологическата връзка между две лица, от които едното е бащата /от факта на зачеването/ или майката /от факта на раждането/ на другото. Следователно това е юридически факт, от който следва правоотношението между тези лица /родител и дете/.

Принципни положения в законовата уредба.

Принцип на кръвната връзка. В нашия закон не е възприет принципът на брачната връзка. Това няма значение при произхода - тя е съществувала в по-старото законодателство /не са се приемали извънбрачните деца/.

Принцип на истинността - за основна цел има обезпечаване максимално съответствието на естествения произход с биологичния /биологичната връзка се превръща в правна връзка/. Истинността се обезпечава по два начина: а) Възможност за оспорване на установения произход от бащата и майката; б) Възможност за предявяване на искове за установяване на произхода.

Законът не ограничава доказателствените средства относно тези производства. Принцип на стабилност на произхода. Засяга правният статут, честта, достойнството и други и следователно не може да има безгранична възможност да се предявяват искове. Ето защо са въведени кратки срокове и се ограничава активната легитимация на лицата, които могат да предявят иск /чл. 43 СК/. Само при припознаването трети лица могат да предявят иск, което е изключение. Този принцип се характеризира и с това, че законът забранява предявяването на иск без да е оборен съществуващия титул за произход. Установяването на произхода има действие по отношение на всички лица, включително и държавните органи. Във връзка с този принцип способите за установяване и оспорване са изчерпателно изброени във СК. Това следва от императивността на уредбата. Способите за установяване на бащинство и майчинство са различни. А общ способ е припознаването.

Произход от майката /чл. 31 СК/ - установява се от раждането. Определя се като биологична връзка между майката и детето. Раждането определя произхода на детето, дори и когато то е родено с друг генетичен материал. Това е императивна норма, която защитава майката, която е родила. Единствена възможност за жената, чийто е генетичния материал (донора) да стане родител, е след раждането, детето да й се даде на осиновяване.

Произхода от майката се установява с акт за раждане. Той има пълна доказателствена сила. При изгубване или унищожаване на акта, който се съхранява в регистъра на общината, той се възстановява чрез съдебно решение. Този иск за установяване на произхода от майката може да се предяви и когато в акта за раждане майката не е посочена /чл. 40 СК/, защото акт за раждане се съставя и когато майката е неизвестна, като това обстоятелство се вписва. Обикновено това става когато раждането е извън болница. Може да се предяви и когато акта за произхода от майка е оборен по съдебен ред. Това е установителен, положителен иск. Предмет на установяването е раждането на дете от една майка. Легитимирани да предявят този иск са майката, детето и бащата. Ако иск е предявен от детето, ответник са майката и бащата. Срок по предявяване на този иск не е установен в СК. Той може да се предяви дори когато детето е пълнолетно. Решението, с което се уважава иска, има установително действие, но то е декларативно, в смисъл че установяването на произхода от майката има действие от момента на раждане.

Иск за оспорване на майката чл. 31 ал. 2 СК, когато произхода е установен с акт за раждане, той може да се оспори. За разлика от предходния иск той е установителен отрицателен иск - доказва се, че жената, посочена в акта не е родила детето. Активно легитимирани са: а) детето - ответник са майката по акта за раждане и нейният съпруг по презумпцията за бащинство; б) жената посочена в акта за раждане - ответници са детето и бащата по презумпцията за бащинство или по припознаване; в) съпругът на майката според акта за раждане; г) само бащата определен чрез презумпцията за бащинство е легитимиран да предяви този иск за оспорване на майчинството, а не бащата по припознаване; д) жената, която претендира, че е майка на детето;

е) съпругът, който претендира, че детето е родено от неговата съпруга;

В случай че иска е предявен от жената, която претендира, че е майка на детето и съпруга й, ответници са другите родители по акта за раждане.

Иск за установяване на цялостен брачен произход - законът не установява срок за предявяването му. Не е документирано с акт за раждане; неизвестна майка; подхвърлено дете; изгубено при събития дете или оборен иск по чл. 31 ал. 2 СК; унищожен акт за раждане. Предмет на доказване - произход от майката – че жената, сочена за майка, е родила посоченото дете.

Презумпция за бащинство - чл. 32 ал. 1 СК "Съпругът на майката се счита за баща на детето, родено през време на брака или преди изтичането на 300 дни от неговото прекратяване". Тя е оборима. Бащинството е биологична връзка между детето и бащата, от който то е заченато. Зачеването се свързва с наличието на брак между мъжа и жената. Зачеването е по-трудно доказуемо от бащинството. Бракът е презумпционната предпоставка за установяване на бащинството.

Предпоставки на презумпцията:

а) Налице да е валидно сключен брак, породил действие, който не е прекратен;

б) Установен произхода от съпругата /майката/ - акт за раждане, съдебно решение или чрез припознаване;

в) Моментът на раждането да е настъпил по време на брака или до 300 дни след прекратяването му. Детето заченато по време на брака, ако се роди до триста дни след развода, по презумпцията за бащинство ще обвърже бившия съпруг. Ако майката веднага след прекратяване на брака сключи нов брак презумпцията за бащинство действа както за новия съпруг, така и за стария в рамките на триста дни. Приема се, че вторият съпруг е баща на детето /чл.32, ал.2/. Бившият съпруг не може да оспорва бащинството на детето.

Ако майката се намира в брак с двама мъже презумпцията за бащинство се прилага и за двамата съпрузи. Ако приложим чл. 32 ал. 2 СК се стига до там, че вторият брак е унищожаем, тоест невалиден. Приема се, че въз основа на този член презумпцията за бащинство не може да се приложи, затова се прилагат другите способи за установяване на бащинството.

Чл. 32 ал. З - бащата е безвестно отсъстващ. В този случай се приема, че 300 дневния срок започва да тече от момента на последното известие за бащата. Ако бащата отсъства, но не е обявен за безвестно отсъстващ, презумпцията за бащинство продължава да действа от последното известие за бащата. С обявената смърт се прекратява брака и от момента на решението тече 300 дневния срок от предполагаемата дата на смъртта.

Иск за оспорване на бащинство - чл. 33 СК. Това е отрицателен установителен иск. Предмет на доказване, е че детето не е било заченато от бащата /съпруга/. Технологията за доказване на бащинство е експертиза на вещи лица, която да установи с точност до ден и месец момента на зачеване и дали това е бащата. Прави се и съпоставка на кръвни проби на детето и бащата. С уважаването на иска се счита, че съпругът не е баща с обратна сила от момента на раждането. Активно легитимирани са съпругът и майката. Срокът за оспорване е една година. За майката този срок започва да тече от момента на раждане, а за бащата от момента на узнаване. Чл. 33, ал. З СК - срокът е не повече от 3 години при конфликт на презумпции за бащинство, ако майката в 300 дневен срок от прекратяването на брака е сключила нов брак. Този срок е за бившият съпруг и започва да тече от момента в който е била оборена презумпцията за бащинство на новия съпруг на майката. Срокът е три години от момента на влизане на съдебното решение в сила и е по отношение на бившия съпруг.

Чл. 33 ал. 4 - майката е била изкуствено оплодена или чрез генетичен материал. В този случай оспорване на бащинството е недопустимо.

Искът за дирене на бащинство и установяване на произход от бащата е уреден в чл. 41 СК. Той намира приложение, когато презумпция за бащинство не е налице, била е оборена по съдебен ред или няма установен баща по пътя на припознаването. Този иск не може да се предяви, ако има припознаване. При пълно осиновяване се приема, че не може да се предяви иск за установяване на произход от бащата. Може ли да се иска установяване на произход от бащата, ако не е установен произход от майката? Не може, защото не можем да установим с кого е заченато детето. Активно легитимирани са: майката и детето. Бащата може да припознае детето, ако му е доказано припознаване -чл. 37, ал. 2 СК. Искът е установителен, положителен. Доказва се, че майката е заченала от посочения баща. Пасивно легитимиран по иска е бащата. Ако е починал ответници могат да са неговите наследници - чл. 44, ал.2.

Технология при иска - заключение на вещите лица за евентуалния период на зачеването; медицински и биологични тестове. Законът е установил три годишен срок за предявяване на иска, който започва да тече от момента на раждане за майката, а за детето след навършване на пълнолетие.

С решението се установява произход на детето от бащата възникват родителски права и задължения за бащата - променя се името на детето, възникват имуществени права и задължения /издръжка и наследяване/.

Извод: и двата иска са ограничени във времето и е ограничен кръга на активно легитимираните.

ПРИПОЗНАВАНЕ. - Способ за установяване на произхода е припознаването. Става чрез волеизявление на родителя, че това дете е негово. Този способ се прилага при липса на произход в акта за раждане. Упражнява се извънсъдебно. Има възможност да се наруши принципа за истинността, тъй като не се предоставят никакви доказателства, а се прави само едно волеизявление пред длъжностното лице по гражданското състояние. Изявлението е едностранно. Акта на припознаването е личен. Не може да се прави с представител. Това изявление е формално. Изявлението за припознаване е неотменимо.

Съгласно чл. 35 СК всеки дееспособен родител може да припознае своето дете, въпреки че и ограничено дееспособните имат права по СК. Припознаване може да направи само майката и само бащата дори и при неизвестност на единия. Припознато може да бъде само дете с неустановен произход - обратното е нищожно. Могат да бъдат припознати заченато, но неродено дете и припознаването ще породи действие, ако детето се роди живо. Припознават се и мъртви деца, ако са оставили низходящи, които да го наследят. Могат да се припознават и пълнолетни деца. Могат да се припознават и чужди деца.

Чл. 36 СК определя формата на изявление: а) Писмено, лично пред длъжностното лице; б) Декларация с нотариално заверен подпис - изпраща се и по пощата; в) Писмено, чрез управителя на болничното заведение, в което е родено детето – в момента на раждането.

С подаването на изявлението то става неотменимо. С получаването на изявлението длъжностното лице по гражданското състояние трябва да уведоми другия родител и детето /над 18 г./. Те могат да оспорят припознаването писмено до длъжностното лице по гражданското състояние до 3 м. Ако те оспорят припознаването, припозналия не се вписва в акта за раждане и той в 3 м. срок може да подаде иск за установяване на произхода. Ако липсва оспорване, припозналият се вписва в акта за раждане. Ако детето не е пълнолетно в момента на припознаване, то може да го оспори след като навърши пълнолетие в 3 годишен срок от навършване на пълнолетие или от узнаване на припознаването. В този случаи оспорването става по съдебен ред /искът има конститутивен характер/. С вписването си припознаването поражда действие с обратна сила /от момента на раждането/.

Казва се че при припознаването е налице една широка възможност да бъдат засегнати правата на 3-ти лица. За това е разширен кръга на лицата, активно легитимирани да оспорят припознаването. Това са всички лица, които имат правен интерес. Срокът е една година от узнаване на припознаването. Този иск е установителен и отрицателен. Оспорващия трябва да докаже, че припозналия не е родител на детето. При уважаването на иска се нанасят промени в акта за раждане.

Чл. 39 СК - унищожаване на припознаването, ако волята на припознаващия е била опорочена /грешка, измама - срокът за унищожаване започва да тече от припознаването; при заплашване - от прекратяване на заплахата/; при недееспособност - една година от навършване на пълнолетие. Не е необходимо да се отрича произхода на детето.

ОСИНОВЯВАНЕ. Осиновяването е заместител на произхода. То е юридически факт, от който възникват правни последици подобни на произхода. Без значение е дали има установен произход. Интересът е за всички участващи в процеса лица - осиновяващ и осиновен. По своята същност осиновяването не може да се разглежда като договор между тези лица. Ръководен е интересът на осиновявания и тогава се допуска по съдебен ред - със съдебно решение.

Предпоставки за осиновяване в зависимост от това до кого се отнася:

1. Относно личността на осиновявания: а) Съгласно чл. 49 СК да не е навършил 18 години до подаване на молбата. Тази възрастова граница е само у нас; б)Детето трябва да е родено. Заченатият може да бъде припознат, но не и осиновяван; в) Да не е вече осиновен от друго лице, освен ако това е съпруг на осиновяващия /чл.53 ал.1 СК/ или предходното осиновяване да е прекратено.

2. По отношение личността на осиновяващия /чл. 50 СК/: а)Дееспособно физическо лице, но ВС допуска и ограничено дееспособните да осиновяват; б)Да не е лишен от родителски права, защото няма да може да се грижи за осиновения и се губи целта на осиновяването; в)Да не са повече от двама с изключение на съпрузите.

З.По отношение връзката осиновяващ-осиновяван: а)Разлика във възрастта трябва да е минимум 15 години - чл.51 СК; б)Максимална възраст за осиновяващия няма; в)Да нямат помежду си родство по права линия. Братя и сестри не могат да се осиновяват; г)По изключение бабата и дядото могат да бъдат осиновители на внуците си /чл.52 ал. 2 СК: когато детето е родено извън брак; когато родителите са починали /дори и единият/. Когато бабата и дядото и по бащина и по майчина линия са поискали осиновяване съдът трябва да избере една от двете двойки, където интересът на детето е по-добре защитен. д)Осиновяването се допуска само ако е в интерес на осиновявания - чл.59 ал.2 СК.

Лицата, които трябва да дадат съгласие за осиновяването, са изброени в чл. 54 СК:

1. Родителите на осиновявания - съгласието на всеки един от тях поотделно. Когато родителите не дават съгласие или тяхното съгласие не се търси, са налице няколко хипотези /чл. 57 СК/: а) Когато родителят не полага грижи за детето и не дава издръжка; б) Лишеният от родителски права родител дава само мнение, а не съгласие.

2. Чл. 57 ал. 2 - когато детето е оставено за отглеждане в обществено заведение и родителят в едногодишен срок от деня, в който е трябвало да го вземе не се е явил да го вземе и не го е потърсил. Съгласието за осиновяване се дава от управителя на заведението. В три случая съгласие за осиновяването дава управител на обществено заведение: а) когато детето е оставено за отглеждане в обществено заведение и родителите му предварително са дали съгласие за неговото осиновяване; б) когато родителите са неизвестни; в) когато детето се осиновява без съгласие на родителя в специалната хипотеза на чл.57 СК.

3. Съпругът на осиновяващия - той може да не е осиновител (чл.54 СК) и детето не е рождено на другия съпруг. Чл. 68 ал. 2 СК - съпругът на осиновяващия, който не е осиновител, трябва да съдейства на осиновилия съпруг.

4. Съгласие на осиновявания: а) когато е навършил 14 години има право на мнение; б) от 10 до 14 години дава мнение, освен ако не е смятал осиновяващия до този момент за свой родител.

Съгласно чл. 54, ал.2 СК - недееспособните и отсъстващите не дават съгласие. Настойниците и попечителите дават мнение. Мнението не е задължително и невземането му от съда не опорочава осиновяването.

Форма на съгласие : 1. За осиновявания е задължително лично явяване в съда; 2. За другите лица има няколко варианта: а) Лично пред съда; б) Писмено, с нотариална заверка на подписа; в)Със специален пълномощник. За управителя на заведението съгласието може да е дадено само писмено, без нотариална заверка; г) По призоваване от съда.

Производството по осиновяване е особено производство по ГПК. То се доближава до охранителните. Производството по допускане на осиновяването е грижливо организирано като гаранция, че осиновяването ще бъде в интерес на детето, в хармония със закона иморала и със социалното предназначение на института. Но то не е нито същинско исково, нито чисто охранително. То е едно своеобразно производство, създадено и уредено от СК. Компетентен е Районния Съд. Местната подсъдност не е посочена. ВС прие за компетентен Районния Съд по местожителството на осиновителите. РС бива сезиран с молба за осиновяване. Кодексът не сочи откого тя трябва да изхожда. Приема се, че молбата може да бъде подадена от осиновяващия, от осиновявания, от родителите, настойника, попечителя. Обикновено тя се подава от осиновяващия. РС се произнася в съдебно заседание при закрити врата. Съдът изслушва заключението на прокурора, което се отнася до допускането или недопускането на осиновяването предвид изискванията на закона и интересите на осиновявания. Участието на прокурора е продиктувано от общественото значение на решавания въпрос. Участието на съдебни заседатели не е предвидено. Решението на съда може да допуска или да не допуска осиновяването. Това дависи от констатациите за наличността на законовите условия и за интереса на осиновявания. Специално е уредено обжалването на решението. Уточнени са преди всичко легитимираните лица. Това са прокурорът, осиновяващият, осиновяваният, неговите родители, т.е. основните субекти на акта. Съпрузите, чието съгласие е необходимо за осиновяването, не са овластени да обжалват решението. Уточнен е и редът на обжалване на решението. Това става по “общия ред”.

Правни последици от осиновяването - отразява се върху правния статут на осиновявания и неговите роднини по произход и низходящи, а от друга страна то се отразява на осиновяващия и неговите роднини.

СК урежда три типа осиновяване: а) Пълно; б) Непълно; в) Осиновяване от съпруг на родител.

Осиновяването на български граждани от чужди граждани е уредено в НУРОЛБГЧ №17.

Пълно осиновяване. Основния принцип е пълното приравняване на осиновения към родно дете спрямо осиновителя и неговите роднини, съчетано с прекратяване на правоотношенията към родителя и другите роднини по произход.

Осиновен – осиновител: между визираните лица се създава по силата на закона родствена връзка. Поради юридическия си произход тя може да се окачестви като законно родство, за разлика от естественото родство. Линиите и степените и в двата случая са напълно идентични. За осиновителя, този ефект е резултат от изявено съгласие. За роднините на осиновителя, това е наложена от закона последица, несвързана с тяхната воля. Пораждат се по конкретно следните групи правоотношения: а) Между осиновителя и осиновения: те сават родител и дете, т.е. роднини по права линия от първа степен; б) Между осиновителя и низходящите на осиновения – те стават дядо и внуци, т.е. роднини по права линия от втора и следваща степен; в) Между осиновения и роднините на осиновителя – те стават роднини по права и странична линия от различни степени, идентични с тези на естественото родство: осиновения е внук на родителите на осиновителя, брат на неговите деца, племенник на неговите братя и т.н.; г) Между низходящите на осиновения и роднините на осиновителя – те стават роднини по права и странична линия от различни степени: детето на осиновения е пра внук на родителите на осиновителя, племенник на неговите деца и т.н.

Не се пораждат правоотношения: а) между осиновения и съпруга на осиновителя – последния не става родител на детето. Пълното осиновяване като концепция логически включва детето в родствения кръг на осиновителя, а съпругът не е роднина. Сам той се намира в правна връзка с осиновителя; б) между осиновителя и съпруга на осиновения – връзката е идентична с тази между родител и съпруг на родно дете. Това е връзка на сватовство от първа степен; в) между осиновителя и роднините на осиновения /вън от низходящите му/ - родители, братя сестри и пр. Тук липсата на семейни връзки е пълна и абсолютна. Към тези лица осиновителят няма никакво отношение.

Последици от родството: 1. Вписване на осиновителя като родител. То се извършва задължително; 2. Име – осиновеният при пълно осиновяване приема бащиното и фамилно име на осиновител; 3. Родителски права и задължения – те преминават върху осиновителя. Без да е посочена изрично, това е несъмнено проявление на създадените отношения; 4. Задължения за издръжка – в качеството на родител, осиновителят е длъжен да издържа осиновения. Важи режимът на родителското алиментно задължение, отличаващо се със засилена взискателност. При невъзможност на осиновителя да оставя издръжка, такава ще се търси в рамките на неговия семеен кръг, а не от роднините по произход. Осиновеният на свой ред дължи издръжка на осиновителят и на неговите роднини, съгласно общите правила; 5. Наследяване – пълното осиновяване създава взаимна наследствени права между осиновения и неговите низходящи и осиновителя и неговите роднини. Осиновителят наследява осиновения. Низходящите на осиновения наследяват осиновителя. Осиновеният и низходящите му наследяват роднините на осиновителят. Роднините на осиновителя наследяват осиновения и низходящите му; 6. Пречки за брак – забранен е бракът между лицата, които осиновяването прави роднини по права линия и братя и сестри; 7. Други последици – пълното осиновяване поражда и всички други последици, които законите свързват с отношенията между родители, деца и др. роднини в различните области на правото: отговорност за вреди; спиране на погасителна давност; презумпция за недобросъвестност; получаване на детски надбавки; възникване или утежняване на наказателна отговорност; право на процесуално представителство; възможност за отводи в гражданския и наказателния процес.

Непълно осиновяване – чл. 62 СК. Характеризира се в поставяне на осиновения в правоотношение само с осиновителя, смятана със запазване на правоотношенията към роднините по произход. По направлението осиновен-осиновител, принципът е създаване съмо на лична връзка: права и задължения като между роднини по произход взникват само между осиновителят от една страна и осиновеният и неговите низходящи от друга. Правоотношение с роднините на осиновителя не се създават. Това е основната разлика между двата типа осиновяване по тази права линия. Осиновителят и осиновеният стават родител и дете. Осиновителят и низходящите на осиновения стават дядо и внуци. СК изрично включва в обсега на правоотношението и низходящите на осиновения. По направлението осиновен-естествени сродници, принципът е запазване на правоотношенията: правата и задълженията между осиновения и неговите низходящи с роднините им по произход се запазват. Следователно осиновеният и низходящите му са субекти на две системи от семейни връзки. Това съчетание поражда определени съотношения на правните последици.

Последици: 1. чл.62 СК не предвижда възможност за вписване на осиновителя като родител чрез съставяне на нов акт за раждане; 2. естеството на правоотношенията прави в случая приложима алтернативността относно името на осиновения по чл. 6, ал.4 ЗЛС. При осиновяване по чл.62 СК осиновеният може да приеме собственото и фамилното име на осиновителя като свое бащино и фамилно име; 3. родителските права и задължения не биха могли да принадлежат едновременно и на осиновителя и на рожденните родители. В този случай родителските права и задължения преминават върху осиновителя; 4. относно издръжката на осиновения е възможно привличане и на осиновителя и на рожденните родители. Неприемливо е разбирането, че издръжката на осиновения трябва да се разпределя между родителите и осиновителя съобразно с възможностите. Привличане на родителите е оправдано, ако осиновителят изпадне в невъзможност да доставя издръжка. Прочее осиновеният трябва да търси издръжка от осиновителя, а ако той не може да я достави от рожденните родители и други роднини; 5. в областта на наследяването е необходимо разграничение. Осиновеният и низходящите му наследяват както осиновителя, така и роднините си по произход. Ако през времетраене на осиновяването почине рожден родител или друг кръвен родственик, осиновеният ще се яви на общо основание като наследник по закон в ествествения си семеен кръг. Това наследяване няма да бъде пречка за наследяване в последствие на осиновителя. Ако най-напред почине осиновителят, осиновеният ще го наследи като дете. В послбедствие той ще може да наследи и роднините си по произход; 6. пречките за брак съществуват паралелно в двете направления. Спрямо роднините по произход те важат на общо основание.

Осиновяване от съпруг на родител. Запазване на правата и задълженията – осиновяването от съпруг на родител може да бъде както пълно, така и непълно. Под права и задължения, които се “запазват” в този специален случай на осиновяване, се разбират тези, които по правило се прекратяват в останалите случаи. При пълно осиновяване по чл.61 СК, това са въобще “правата и задълженията” между осиновения и неговите низходящи с роднините им по произход.

Въздействие на развода – рожденният родител и съпругът осиновител на детето, могат да се разведат. Поставя се въпросът за въздействието на развода върху осиновяването. Щом е извършено по повод на брака, разводът него ли обезсилва автоматически? Такава причина за прекратяване на осиновяването не е предвидена в кодекса. Нито такъв извод е наложителен житейски. Въпреки развода, връзките и чувствата между осиновителят и детето могат да бъдат незасегнати. А юридически положението на детето трябва да бъде уредено съгласно общите правила на чл.106 и 101 СК за мерките спрямо децата при развод. Не е даже изключено детето да се повери на осиновителя, а не на родителя.

Въздействие на смъртта на осиновителя – при смърт на осиновителя – съпруг на родителя възникват специфични въпроси, отнасящи се до прекратяване на осиновяването. В случая ще се касае за смърт на единствения осиновител. Трябва да се има предвид установените за този случай последици от чл.65 СК. Непълното осиновяване ще “се счита” прекратено, а осиновеният ще наследи осиновителят. Смъртта на “единствения осиновител” при пълно осиновяване по правило може да обоснове съдебно прекратяване на осиновяването “ако то се налага от интересите на осиновения”. Прекратяване могат да искат и родителите на осиновения.

Прекратяване на осиновяването

Във всички други случаи прекратяването се осъществява чрез съдебно решение. Осиновяването не може да бъде прекратено чрез едностранно денонсиране от едната страна, нито чрез извънсъдебно взаимно съгласие. То не се счита и автоматически прекратено и с прекратяване на брака, по повод на който е било извършено. Основания за прекратяване:

1. Смърт: Смъртта прекратява само непълното осиновяване и то става автоматически, по право. Но трябва де се отбележи, че осиновеният наследява осиновителя и това е напълно логично, защото в момента на смъртта осиновеният е притежавал качеството на “дете”, необходимо за конституирането му като наследник. При осиновяване от двама съпрузи, детето може да се счита разосиновено само ако починат и двамата. Кодексът говори само за смъртта на осиновителя. Той не споменава нищо за смъртта на осиновения и за нейното въздейсие – ако починалият осиновен няма низходящи, проблем не съществува, изчезва единият насрещен субект. И тък като осиновяването е лична връзка, то се прекратява. При тази хипотеза осиновителят се конституира като наследник на осиновения. Ако осиновеният е имал низходящи, то правните връзки между тях и осиновителят се запазват.

2. Взаимно съгласие: Осиновяването и от двата типа може да се прекрати от съда по взаимно съгласие на дееспособните осиновител и осиновен. Осиновителят и осиновеният, вече пълнолетен и дееспособен, най-добре могат да преценят състоянието на своите отношения и смисъла от тяхното продължаване. Щом и двамата желаят прекратяване на осиновителната връзка, това показва, че тя е опразнена от съдържание и безпредметна. Това положение и липсата на спор правят безпредметна преценката на съда. Малолетният осиновен не може да бъде представляван от законов представител – съгласието за прекратяване на осиновяването е чисто личен акт. Осиновяването не може да се прекрати по взаимно съгласие и ако пълнолетният осиновен или осиновителят е поставен под пълно или ограничено запрещение. Също – ако не е могъл да ръководи действията си, макар по начало да е бил дееспособен. Законът не възлага в предпоставка одобрението или съгласието на трети лица. Това важи и за лицата, чието съгласие е необходимо за допускане на осиновяването. По начин на извършване, прекратяването на осиновяването по взаимно съгласие е резултат на сложен фактически състав, включващ два момента: взаимно съгласие и съдебно решение. Взаимното съгласие е първият необходим момент. То не се нуждае от някаква особена фарма – достатъчно е съгласието да бъде ясно и недвусмислено изразено в подадената до съда молба. Страните не са длъжни да съобщават мотивите на своето решение, нито да обосновават пред съда своето искане. Изявено съгласие може да бъде оттеглено – няма пречка з апризнаването на такава възможност до момента на съдебното произнасяне. Ако някоя от страните почине в течение на производството след изразяване на съгласието, прекратяването може да се счита допустимо. Съдебното решение е вторият необходим елемент в състава на прекратяването. За разлика от допускане на осиновяването тук ролята на съда е сравнително ограничена. Той не изследва мотивите на страните, нито целесъобразността на прекратяването. Единствената проверка, която съдът е компетентен да извърши, се отнася до обективната наличност на законните предпоставки: дали страните са дееспособни и дали тяхното съгласие е валидно, сериозно и непоколебимо. При такива констатации съдът е длъжен да уважи искането. Решението на съда е непосредствения акт, който прекратява осиновяването. Следователно то е конститутивно. Производството по издаването му е охранително. Прекратяването е подсъдно на Окръжния съд и местно подсъден е съдът по местожителството на молителите, а ако те имат различно местожителство – това на единия от тях.

3. Прекратяване по исков ред. В случай на тежко провинение: осиновяването се прекратява от съда при тежко провинение от едната страна или при наличие на други обстоятелства, които основно разстройват отношенията между осиновителя и осиновения. Понятието “тежко провинение” не е дефинирано от закона, нито е изразено чрез някакъв списък от прояви. Преценката за неговото наличие е предоставена на съда във всеки конкретен случай. Но това бланкетно понятие все пак съдържа общи белези, характерни за всички отделни случаи. Автор на тежко провинение може да бъде само осиновителят и осиновеният. Адресат на провинението – може да бъде насочено както непосредствено към насрещната страна, така и към нейни близки лица. Произтичащите от осиновяването задължения трябва да са нарушени сериозно, грубо, крайно осъдително. Тежкото провинение е такова поведение, което основно разстройва отношенията между осиновител и осиновен. Външният израз на проявлението е без значение – може да се осъществи както чрез активни действия, така и чрез бездействия. Малолетно дете не може да извърши тежко провинение, защото то може да бъде извършено само от лице, което е в състояние да действа виновно, да осъществява съзнателна волева дейност. Това е валидно даже и за деянията на непълнолетния осиновен. Практиката на ВС отрича наличиета на тежко провинение в случаите: когато осиновителят /осиновеният/ сам е поставил насрещната страна в невъзможност да осъществява необходимите задължения и грижи; когато това е реакция срещу отрицателно поведение на насрещната страна; когато дадено поведение представлява упражнение на субективни права. Прекратяване на осиновяването поради тежко провинение могат да поискат осиновителят, осиновеният, а ако е засегнат обществен интерес и прокурорът.

При други разстройващи обстоятелства – освен при тежко провинение, осиновяването може да се прекрати и при други обстоятелства, които основно разстройват отношенията между осиновителя и осиновения. Други обстоятелства са всички факти, предизвикали основно разстройство на отношенията. Това е състояние, при което осиновителната връзка е изцяло опразнена по непоправим начин от дължимото се според морала съдържание и запазването й се явява неоправдано.

4. Прекратяване поради унищожаемост: Осиновяваният е бил пълнолетен; липсвала е необходимата разлика във възрастта на осиновяващия и осиновявания; между тях е съществувало забранено родство; било е извършено осиновяване от две лица, без те да са съпрузи; не е било дадено съгласие за осиновяването от осиновяващия, родителите на осиновявания, навършилия 14 години осиновяван, управителя на заведението, в което детето е било оставено с предварително съгласие за осиновяване или без такова съгласие – но не е било потърсено в съответния срок. Въпреки това, осиновяването не е нищожно по право, а само унищожаемо, т.е. поражда право действие. Макар да се касае да нарушение на закона при извършване на осиновяването, унищожаването се осъществява не под формата на анулиране на акта с обратна сила, а под формата на “прекратяване” за в бъдеще – т.е., както в случаите на последващи факти, настъпили след надлежното му учредяване.

Участие на прокурора при прекратяване на осиновяването. Прокурорът е овластен от закона да предяви иск за прекратяване на осиновяването. Той може да стори тови при наличие на основанията: 1. унищожаемост на осиновяването; 2. тежко провинение на страната; 3. други обстоятелства, които дълбоко са разстроили отношенията; 4. смърт на единствения или двамата осиновители при пълно осиновяване. В първите три случая прокурорът може да иска прекратяване “ако е засегнат обществен интерес”. Обществения интерес би могъл да се съчетае с личния интерес на някоя от страните, с интереса на трети лица или да съществува вън от субективните интереси на отделни лица. Прокурорът би могъл да се намеси и в защита на осиновителя. Когато предявява иск в защита на осиновения или на осиновителя, прокурорът не се явява законен представител на това лице. Последното се призовава служебно от съда. С встъпването му като страна по делото той става съищец наред с държавата, която прокурорът представлява.

Участие в делото – втората форма, в която може да се изрази участието на прокурора, е участие в започнат от другиго процес. Прокурорът е длъжен да участва в делото. Вън от тези случаи, прокурорът може да продължи дело за прекратяване на осиновяването.

Последици от прекратяване на осиновяването: С прекратяването престава действието на осиновяването. Заличават се породените от него последици. Възстановява се първоначалното положение. Това отпадане настъпва от момента на прекратяването. То се извършва само за в бъдеще, а не с обратна сила. Възникналите до прекратяването последици не се заличават ретроактивно, а запазват своята валидност. Престават да се пораждат последици в периода след прекратяването.

Въпрос 54. Родителски права и задължения. Съдържание. Закрила на детето. Представителство и попечителско съдействие. Ограничаване и лишаване от родителски права.

Родителски права и задължения. Правата и задълженията имат както имуществен, така и неимуществен характер /свързани са с грижата и отглеждането на децата/. Те са особен вид права и задължения. Уредени са като единство от права и задължения. При тях съществува и изпълнение по принудителен ред /издръжка/. Правата са неделимо свързани със задълженията. Те възникват с раждането или осиновяването и се прекратяват със смърта или с прекратяване на осиновяването. Съществуват през целия живот на лицата.

Родителските права и задължения възникват само при условията на закона. Техен източник е кръвният проиход или осиновяването. Те не могат да бъдат прекратявани, изменявани или преотстъпвани по волята на родителите. Техни титуляри са и двамата родители или единият от тях, ако другият е неизвестен. Същото е и положението когато единият родител е починал, обявена е със съдебно решение неговата смърт или безвестното му отсъствие. При лишаването от родителски права на единия родител, той не е освободен от задължението за издръжка. Титулярството на двамата родители не се засяга от развода. Родителят, на когото не е поверено детето, не е лишен от родителски права, нито освободен от родителски задължения. При деца, чиито родители са неизвестни, починали или лишени от родителски права, изобщо липсва титуляр.

Родители по смисала на закона са и осиновителите. Не е родител и титуляр на родителски права и задължения съпругът на родителя или на осиновителя - втория баща или втората майка на детето.

Адресати на родителските права и задължиния са децата. По смисала на закона това са родните и осиновените деца, но не и доведените и заварените деца, навършилите пълнолетие деца. Легално определение за дете е дадено в Закона за защита не детето, където е казано, че това е физическо лице, ненавършило 18 годишна възраст.

Родителските права са абсолютни, непрехвърлими, ненаследими.

Видове права и задължения:

1. По отношение на личността:

а) Грижа за децата. Чл. 68(1) СК: “Родителите са длъжни да се грижат за децата си и да ги подготвят за обществено полезна дейност”. Включва отглеждане; възпитание – тук се включва участие в духовното формиране на детето; осигуряване на образование – да осигурят възможността и да следят получаването поне на задължителното образование; съгласие за осиновяване;

б) Чл. 71 СК – право и задължение за съвместно живеене. Има се предвид до навършването на пълнолетие. Чл. 71(1) СК допуска отклонение от това правило при наличието на важни причини – те могат да бъдат от всякакъв характер /например лоши отношения между родител и дете/. Местоживеенето на детето е при родителите, а ако са разделени - съдът решава спора;

в) Право и задължение за представителство и попечителство - чл. 73 СК. Родителят изразява правната воля на малолетното дете. Непълнолетното дете може да извършва определени правни действия самостоятелно – да сключва определени дребни сделки за задоволяване на текущите си нужди; да разполага с това, което е придобило със своя труд – чл. 4(2) ЗЛС. За извършване на всички останали правни действия е необходимо попечителско съдействие на родител.

Чл. 72 СК предписва, че родителските права и задължения се упражняват заедно и поотделно. Какво става обаче, ако родителите са на различно становище относно даден въпрос? Всеки може да действа сам, предполага се, че действията им са предварително съгласувани. Ако родителят обаче извърши сделка от името на детето, а се окаже, че другият родител не е съгласен, нещата стоят малко по-различно. В теорията се застъпва становището, че сделката поражда действие, ако третото лице е било добросъвестно. От друга страна чл. 72 СК изрично посочва възможността родителите да упражняват представителната власт поотделно, тя не е предпоставена от съгласуваността на действията. Така че, независимо от добросъвестността на третото лице, сделката ще породи правни последици;

г ) Право и задължение за определяне на собственото име на детето; д) Задължение за даване на издръжка – това е само задължение, не е право.

2. По отношение на имуществото на децата. Грижата за него е право и задължение на родителите. Чл. 73 СК диференцира реда за извършване на действия по управление и разпореждане с имуществото на децата.

3. Особени права на детето – Закон за закрила на детето. В по-голямата си част тези права се основават на разпоредби от Конституцията, НК:

а) Право на закрила – тя следва да се осигури от конкретни лица: родителят – това негово задължение може да се изведе и от чл. 68(1) СК; административни органи – специализирани служби за обществено подпомагане към общините и създадените към тях отдели за закрила на децата; полицейските органи (ИДПС); съдът – в предвидени случаи, с определени процедури;

б) Закрила срещу насилие;

в) Свобода на вероизповеданието – до 14 г. възраст формата на вероизповеданието се определя от родителите/настойниците. Между 14 и 18 г. възраст тя се определя по взаимно съгласие. Ако такова съгласие не бъде постигнато, детето може да се обърне чрез отделите за закрила на децата към РС;

г) Право на участие на детето в определени процедури – детето следва да бъде изслушано в административни и съдебни производства, които се отнасят до неговите права, освен ако изслушването няма да е срещу неговите интереси.

Представителство и попечителство - чл. 73 ал. 2 СК - сделки с недвижими имоти и вещи се извършват само с разрешение на районния съд в интерес на децата. Разрешени действия:

а) Действие на обикновено управление - самостоятелно от всеки родител /отчуждаване на плодове и вещи, подлежащи на бърза развала/;

б) Действие на разпореждане - с разрешение на районния съд и в интерес на децата /с недвижими имоти и обременяване с тежести/. Предпоставка съдът да издаде това разрешение е наличие на нужда и явна полза за детето;

в) Забрана за определени действия /неблагоприятни сделки/ за ненавършили пълнолетие, освен при сключен брак - чл. 73 ал. 3 СК.

Правата и задълженията за родителите възникват по силата на закона от кръвен произход или от осиновяване.

ОГРАНИЧАВАНЕ НА РОДИТЕЛСКИТЕ ПРАВА. ЛИШАВАНЕ ОТ РОДИТЕЛСКИ ПРАВА.

Ограничаването или лишаването на родителските права е създадено като реакция за неизпълнението на родителските права, което създава опасност за интересите на детето. Основанията са доста широко формулирани, за да направи съда конкретна преценка за всеки отделен случай. Наложените мерки от съда може да се променят при всяка промяна на обстоятелствата и в двете посоки. Ако родителят не изпълнява родителските си задължения, законът предвижда две санкции в зависимост от степента на неизпълнение - ограничаване на родителските права и лишаване от тях. Това е отнемане или намаляване на определени родителски правомощия.

Ограничаване на родителрските права. Предпоставки: а) Чл. 74 ал. 1СК - виновно неизпълнение на родителските задължения /субективни причини/; б) Чл. 74 ал. 2 - обективна невъзможност на родителя да изпълнява родителските си задължения.

Общото в тези две предпоставки е състоянието на опасност за правата и интересите на детето по вина на родител или болест. Уредени са много общо. В такъв случай съдът взема съответни мерки за намаляване на опасността за детето, които са най-общо формулирани. Една от мерките е прекъсване на връзката между родител и дете. Друга е прекъсване на представителната власт на родителя, когато той не може да го представлява, тоест не може да го представлява по субективни причини. Съдът може да настани детето на подходящо място - обществено заведение, роднина на детето, друго семейство. Делото за ограничаване на родителските права може да започне служебно. Искът може да се предяви от другия родител или прокурора. Компетентен е районният съд. Мерките се вземат по отношение на конкретно дете и конкретно действие. Мерките са съдебно-административни, временни и изменяеми.

Лишаване от родителски права - чл. 75 СК. Предпоставки и основания: При особено "тежки случаи", в зависимост доколко е опасно за интересите на детето при ограничаване на родителски права по чл. 74 СК - обективни причини и виновни.

а) липса на грижи и издръжка - без основателна причина и виновно поведение; бездействие; цялостно неизпълнение; б) изоставяне на детето в обществено заведение и не го е потърсил до една година.

Производството по лишаване от родителски права се движи от цял съдебен състав с участие на съдебни заседатели, което е недостатък. Законните основания за ограничаване и лишаване са почти еднакви, а разликата е само в тежестта. В делата по лишаване и ограничаване на родителски права, задължително участва и прокурор. Производството се образува служебно от прокурор или районния съд или от родител. Задължително се изслушват прокурорът и родителят, за чийто права се иска отнемане. В решението на съда се посочва задължително какви ще са личните отношения между детето и родителите. Решението за лишаване от родителски права няма сила на присъдено нещо. При промяна на обстоятелствата мерките могат да се променят или отменят. Характерно за последиците от пълно лишаване от родителски права е, че се променя правния статут на родителя. Той губи правата си по отношение на всички свои деца, но не и задълженията си /издръжка, лични контакти/. Родителят, лишен от родителски права поради виновно поведение, губи правото на една евентуална издръжка. Поддържа се становището, че ако лишаването е поради виновно поведение на родителя, той губи наследствените си права от детето.

Действие на решението за лишаване от родителски права:

1) Лишаването от родителски права спрямо дете се отразява върху правата му и спрямо другите деца, но това не е казано в закона;

2) Лишеният от родителски права не може да бъде осиновител, настойник или попечител, да търси издръжка от децата си;

3) При лишаване от родителски права на единия родител, другият родител поема отглеждането на детето и правата на лишения. Ако родителите са разведени и този, който го отглежда е лишен от родителски права автоматично правата и задълженията по отглеждането на детето преминават върху другия родител.

При промяна в обстоятелствата съдът променя мерките относно лишаването. При отпадане на обстоятелствата, довели до лишаването от родителски права, лишеният родител може да възстанови родителските си права.

Вписване. Съдът съобщава на общинския съвет по местожителство за вписване на лишаването или възстановяването на родителските права.

Въпрос 55. Наследяване – понятие и видове. Наследство. Откриване на наследство. Приемане и отказ от наследство. Отговорност на наследниците. Отношения между сънаследници.

Наследяване. Наследяването представлява преминаването на имуществото на едно починало лице към други определени от закона или от него лица. Наследяването е един способ за придобиване на имущество. Типичен пример за общо /универсално/ правоприемство, защото имуществото на починалия преминава като съвкупност от права и задължения и фактически състояния към наследниците. Правоприемството при наследяване е общо. Има едно изключение - когато наследодателят е направил завещание на определен имот. Това се нарича още част от завещание или завет. Правоприемникът на това имущество не става наследник, той е заветник.

Видове наследяване:

1) По закон - когато правна норма определя правоприемниците;

2) По завещание - наследодателя със свой акт /завещание/ определя наследниците. Докато завещателя не е починал, завещанието няма правно действие. То може да бъде общо и частно /завет - да се наследят отделни имущества/.

Наследство. Наследството е обектът на наследственото правоприемство. То представлява съвкупност от имущественните права и задължения на наследователя. Назовава се наследство, наследствена маса или наследствено имущество. В състава му влизат имуществените права на наследователя - облигационни и вещни. Личните неимущественни права се прекратяват с неговата смърт. Изключение са правата, свързани с интелектуалната собственност, които са обект на наследяване. В наследственната маса влизат и задълженията на наследодателя. Наследниците, които са приели наследството отговарят съобразно дяловете си. Тук влизат задълженията за причинени вреди и задълженията към държавата. Глобата е наказание и поради това наследниците не отговарят за плащането й. Но ако актът, с който тя е наложена, е влязъл в сила преди смъртта на наследодателя, тя се събира от неговото имущество. По своя състав и обем наследствената маса не съвпада с имуществото на наследодателя в момента на смъртта му. Не могат да бъдат предмет на наследственно правоприемство права, принадлежали на наследодателя пожизнено или свързани с неговата личност права. Такива са: правото на ползване; погасява се договора за поръчка; за изработка, освен ако той не е сключен с оглед личността на изпълнителя и наследниците му се съгласят да продължат изпълнението; трудовият договор при смърт на работника; не преминават правата и задълженията за издръжка, освен ако то не е договорно. При смърт на приобретателя по сключен договор за прехвърляне на вещни права срещу издръжка и гледане договорът не се прекратява по право.

Общи разпоредби:

1. Наследството се открива в момента на смъртта, в последното местожителство на умрелия;

2. Не може да наследява нито по закон, нито по завещание:

а) който не е заченат при откриване на наследството и

б) който е роден неспособен да живее. До доказване на противното този, който е роден жив, се смята за жизнеспособен;

3. Не може да наследява като недостоен:

а) който умишлено е убил или се е опитал да убие наследодателя, неговия съпруг или негово дете, както и съучастникът в тия престъпления, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта, или ако е амнистирано;

б) който е набедил наследодателя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко наказание, освен ако набедяването се преследва с тъжба на пострадалия и такава не е била подадена;

в) който е склонил или възпрепятствувал наследодателя чрез насилие или измама да направи, да измени или отмени завещанието или който е унищожил, скрил или поправил негово завещание или съзнателно си е служил с неистинско завещание. Недостойният може да наследява, ако наследодателят го е признал изрично за достоен чрез акт с нотариално заверено съдържание или чрез завещание. Недостойният, в полза на когото наследодателят е направил завещание, като е знаел причината за недостойнството, без изрично да го е признал за достоен, наследява само в границите на завещанието.

Правото на наследяване се характеризира с пораждането на две субективни права –

1)право на приемане и

2)право на отказ от наследство. То е абсолютно право и всички останали лица не трябва да пречат на наследника да упражни правото си.

Откриване на наследството. Откриването е настъпване на юридически факт, от който възниква възможност за преминаване на имуществото по пътя на наследяване. Смъртта е юридическият факт, пораждащ правото на наследяване. Следователно за наследника на това лице възниква правото на наследяване, но трябва да изяви воля за това. След приемането на наследството от наследниците те се считат за придобили това наследство от момента на откриването му. Моментът на смъртта е от особено голямо значение и той трябва да бъде точно определен. Ако смъртта не е установена, се установява по съдебен ред със съдебно решение, в което се посочва евентуалната дата на смъртта и оттогава се открива наследството. От този момент започват да текат и определени срокове /за такси, данъци/. Важно е също да се определи какво съдържа наследството и да се определи законът, който ще се прилага. Към този момент се определя състава на наследството, а така също се прави преценка кои са наследниците по закон. При смърт на две лица едновременно определянето момента на смъртта касае и кой кого ще наследи. Законът приема презумпцията, че "по-възрастният е починал преди по-младия" - оборима е. Мястото на откриването е от значение за местната компетентност на съдебните органи, пред които наследниците трябва да извършат действията с оглед делбата, която може да се извърши между тях или отказа от наследство. С откриването не се придобива имуществото от наследниците, те придобиват право на наследяване. А имуществото ще придобият след като го приемат.

Наследодателят е лицето, което е починало и чието имущество след смъртта по реда на наследяване преминава у други лица. Наследодател може да бъде само физическо лице.

Наследник е лицето-правоприемник, върху което преминава имуществото на починало лице /наследодател/ по пътя на наследяването. Наследник може да бъде физическо лице /наследява по закон и по завещание/ като трябва да бъде жив към момента на откриване на наследството и да се намира в родствена връзка с наследодателя. Законът дава възможност и на заченатия да бъде включен в кръга на наследниците. Наследниците се намират в редове, групи, които се призовават последователно - тоест следващият ред се призовава само ако няма наследници от съответния ред. Юридическите лица също могат да бъдат наследници но само по завещание. Няма значение какъв е видът на юридическото лице, важното е то да е съществувало по време на откриване на наследството и да не е прекратено. Изключение има при фондациите, които се създават с акт на завещание, защото при откриване на завещанието фондацията не е създадена.

Спорно е положението на държавата. Тя не може да бъде наследодател. Може да бъде наследник по завещание и по закон /чл. 11 ЗН/. В теорията няма единство в какво качество държавата получава това имущество.

Приемане на наследството. Наследството се придобива с приемането. С откриването на наследството за наследника възниква правото на наследство. То е категорично, безусловно приемане или отказ от наследство. Наследникът се смята за титуляр на имуществото веднага след откриването на наследството. Наследниците могат да приемат или откажат наследството. С цел да не се допусне липса на титуляр на наследството от откриването до приемането, то приемането поражда действие от откриването. Приемането е едностранен акт /сделка/ на наследника, който е призован към наследяване, че той желае да придобие наследството. Тази стъпка може да бъде извършена и извънсъдебно. Правото да се приеме наследство е лично и непрехвърлимо, макар че може да бъде наследено. Приемането трябва да е безусловно. Съществуват два начина за приемане -изрично и мълчаливо. Изричното става с писмено заявление до районния съд, което заявление се вписва в особена книга. Мълчаливото се извършва с конклудентно действие или когато укрие наследство /в последния случай наследникът губи правото на наследствен дял/. Достатъчно е и едно действие, но то трябва да бъде категорично и от което да стане ясно, че приема наследството. За да преценим кое действие сочи намерението на наследника да приеме наследството, трябва да изходим от чл. 58 ЗН, който указва какви действия може да извършва наследника преди още да е приел наследството - да управлява наследството и има право на владелчески искове за запазването му, а от друга страна може да събира наеми. Според ВС това е приемане на наследството, но от друга страна чл. 58 ЗН е противоречив - говори се за прием или отказ след разпореждане. Обикновено пред съда се представят множество доказателства които сочат че наследника е приел наследството. Като едностранна сделка действителността на приемането се преценява по общите правила на ЗЗД. Изключение -приемането или отказът не могат да се оспорят поради грешка. Приемането е неоттеглим акт. В момента няма срок за приемане на наследството. Тази липса на срок поражда състояние на неопределеност, поради което с цел премахване на това състояние е предвидена възможността да се определи срок за приемане от съда /чл. 51 ЗН: (1) По искане на всеки заинтересуван районният съдия, след като призове лицето, което има право да наследява, му определя срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва от него. Когато има заведено дело срещу наследника, този срок се определя от съда, който разглежда делото; (2) Ако в дадения му срок наследникът не отговори, той губи правото да приеме наследството; (3) Изявлението на наследника се вписва в книгата, предвидена в чл. 49, ал. 1./. Иска се от всяко заинтересовано лице и ако то не отговори в определения срок губи правото на наследяване, тоест приравнява се на отказа по последици.

Приемане на наследството по опис. Приемането на наследството по опис е с цел наследникът да ограничи задълженията си само до размера на полученото наследство. Приемането по опис е задължително за недееспособните и държавата. Те не могат да се откажат и не отговарят със своето имущество, а само за активите на наследството. Има тримесечен срок за приемане по опис от узнаването, че наследството е открито, който срок може да се продължи с още три месеца от районния съд. Приемането се вписва. Подава се писмено заявление до районния съд, което се вписва в книгата и един проекто-опис на това, което смята, че ще наследи. Приемането по опис може да е в полза на наследник, който го е поискал и на наследник, който го приема направо /също може да го приеме по опис/. Наследниците, приели по опис, трябва да управляват наследеното имущество добросъвестно до ликвидиране на задълженията. Те не могат да се разпореждат с движимите вещи в тригодишен срок, а с недвижимите -пет години. Тези срокове са от получаване на наследството. Изключение - с разрешение на районния съд, ако не отговаря неограничено за задълженията на наследодателя. Отговорността на наследника по опис е ограничена. Кредиторите могат да поискат от районния съд да определи ред за обезпечение на вземанията им. Ако няма ред, наследникът ги изпълнява по реда на предявяването на исканията от кредиторите.

Отказ от наследство. Отказът от наследство е едностранна сделка с отрицателно съдържание - нежелание да се придобие наследството. Отказът е личен акт, но може да премине върху наследниците; безрезервно е и неотменимо. Не могат да се отказват от наследството недееспособните, защото отказът им ще е недействителен /нищожен/. Отказът е изричен и формален - подава се писмено заявление до районния съд, което се вписва в особена книга. Ако пропусне сроковете по чл. 51 ЗН има мълчалив отказ. Отказалият се отпада от кръга на наследниците, а делът му се разпределя между наследниците от същия ред, а ако няма такива - по другите. Ако наследяването е по завещание, наследяваното имущество преминава към наследника по завещание. Низходящите на отказал се от наследство не могат да претендират за него. Отказът има обратно действие - все едно че никога не е бил призоваван за наследник. Отказът се прави самостоятелно, по всяко отделно производство /отказва се от наследство по закон, но не и от наследство по завещание или завет или обратното/. Отказът е лишаване от права, които му се предлагат. По този начин се засягат интересите на неговите кредитори. Понеже отказът е личен акт, кредиторите не могат да искат по общите правила на ЗЗД, а само чрез иск за отмяна на отказа, за да се удовлетворят, но само ако не могат да се удовлетворят от имуществото на отказалия се.

Отношения между сънаследниците. С приемането на наследството имуществените права и задължения преминават към наследниците. Вещните права се притежават в съсобственост между наследниците в дялове, определени от закона. Ползване, владение става по режима на ЗС. Разпореждането е ограничено за отделни наследствени предмети от сънаследник, но той може да се разпорежда със своята идеална част от цялото наследство. Законът допуска дори да извърши продажба на цялото наследство без да посочи предметите в него. Сънаследникът не е длъжен, ако в наследството има недвижими имоти, да предложи на останалите сънаследници да го изкупят, а може направо да го продаде на трето лице. Облигационните права и задължения се разпределят между сънаследниците, а когато са неделими възниква солидарност /активна и пасивна/. Сънаследниците могат да разпределят наследствените имоти помежду си за временно ползване, като всеки дължи обезщетение на всички останали. В общите имоти могат да се правят нововъведения /изменения/ само със съгласието на всички сънаследници. Наследниците могат да искат прекратяване на общността, което става чрез делба.

Задължения, обезпечени със залог или ипотека - залогът или ипотеката лежат върху цялата вещ или върху всички дадени в залога или ипотека вещи, дори когато те са поделени между наследниците.

Принудително изпълнение срещу наследодателя - ако наследодателя умре след като е получил придобивката за доброволно изпълнение, но преди да са извършени други изпълнителни действия, съдебният изпълнител, преди да продължи действието си трябва да изпрати на наследниците нова придобивка за доброволно изпълнение.

Заветниците - не отговарят за задълженията на наследодателя, освен ако им е завещан заложен или ипотекиран имот.

Ограничаване в отговорността - когато след приемане на наследството се открие завещание. Наследника не е длъжен да удовлетвори заветите по него извън стойността на наследството или ако накърнят запазената му част. Той отговаря до размера на полученото наследство.

Наследникът, приел наследството по опис е отговорен само до размера на полученото наследство. По правило наследникът по опис удовлетворява кредиторите на наследодателя и заветниците по реда по които те предявят вземанията си.

Заветникът отговаря само до размера на получения завет. Когато останалото наследствено имущество не е достатъчно за изплащане на наследственото задължение заветът се намалява.

Определяне на имущество - по силата не наследството имуществото на наследодателя се смесва с това на наследника.

Въпрос 56. Наследяване по закон. Кръг на наследниците. Ред на наследяване. Основни правила за наследяване по закон.

Наследяване по закон. Децата на починалия наследяват по равни части. Като деца на наследодателя се смятат и осиновените от него. При осиновяване по чл. 62 СК (непълно осиновяване), осиновените и техните низходящи не наследяват роднините на осиновителя.

Когато починалият не е оставил деца или други низходящи, наследяват по равно родителите или оня от тях, който е жив.

Ако починалият е оставил само възходящи от втора или по-горна степен, наследяват по равно най-близките от тях по степен.

Когато починалият е оставил само братя и сестри, те наследяват по равни части.

Кръгът от наследници представлява лицата, които имат семейно-правна връзка с наследодателя и които съобразно закона могат да бъдат негови наследници принципно. Включват се естествените роднини по произход или от осиновяване. Роднините по права линия без ограничение; роднините по съребрена линия до 6 степен и другият съпруг. Това е твърде широк кръг от лица. Правото на наследяване не възниква за всички наследници едновременно, а последователно - по редове, по групи от тях. Редът на наследниците по закон е тази определена от закона последователност, в която се поражда правото на наследяване за определени роднини, включени в кръга от наследници.

Първи ред включва всички низходящи наследници, споменати са само децата, но ако детето е починало, то ще наследи внук. Законът не прави разлика между брачни и извънбрачни деца, осиновени и неосиновени.

Втори ред - родителите на наследодателя. При условията на осиновяване - осиновителите. Настойник и попечител не се включват в наследниците. Настойникът е почетно задължение, за него не се получават пари.

Трети ред. Ако родителите са починали, правото на наследяване възниква за З ред наследници, които са две групи: а) Братята и сестрите - това са най-близките съребрени роднини по съребрена линия. Освен тях по заместване техните низходящи /племенник и така нататък/; б) По права възходяща линия - баби и дядовци. Отново важи правилото за по-близкото родство.

Четвърти ред - роднини по съребрена линия до шеста степен включително.

Особени правила: Съпруг наследява заедно с първи ред, но съпругът изключва четвърти ред наследници. Четвъртият ред наследници се явяват субсидиарен ред наследници по отношение на съпруга; По-близкият по степен изключва по-далечният по степен, но низходящият на по-близък по степен изключва низходящият на по-далечен по степен.

Всички тези роднини наследяват на самостоятелно основание, а не по заместване, възползвайки се от предимството, че са низходящи на по-близък наследник.

При осиновяване: 1. При пълно осиновяване - осиновеният наследява осиновителя; 2. При непълно осиновяване: а) Осиновеният наследява осиновител и родители и роднини по произход, но не наследява роднини на осиновителя; б) Рождените родители не наследяват осиновения.

Съпруг. Преживелият съпруг е наследник по закон, но не влиза в редовете на роднините-наследници по закон. Той наследява с този ред наследници, който е призован за наследяване. Правото му на наследяване не е от роднинска връзка, а от брачна връзка.

РАЗМЕР НА НАСЛЕДСТВЕНИТЕ ДЯЛОВЕ. Проблеми ще има когато наследниците са двама или повече. Налага се да се разпредели имуществото на дялове. Обикновено законът установява принципа за равенство на дяловете, но има някои особености.

1. Наследниците от първи ред - децата на наследодателя, включително и осиновените, получават по равни части. Когато децата или някое от тях са починали или са недостойни, но имат низходящи, последните получават наследствената част по правото на заместване.

2. Вторият ред: а) Родители - по равни части; б) Единият е починал - преживелият получава цялото наследство; в) Ако починалият е оставил само възходящи от втора и по-висока степен, те наследяват по равни части. Ако са от различна степен, наследството се получава от най-близките по степен без да се прави разлика между тях дали са по бащина или майчина линия.

3. Трети ред - братя и сестри и техни низходящи до втора степен. Братята и сестрите получават равни части, а техните деца и внуци по правото на заместване получават техните части по колена.

При наследници братя и сестри и възходящи от втора и по-горна степен - 2/3 за братята и сестрите и 1/3 за възходящите.

Дялове на братя и сестри: а) Еднородните получават равни части; б) Еднокръвните и едноутробните получават половината от това, което получават родните братя и сестри.

4. Преживелият съпруг наследява с всички наследници: а)С първи ред - равна част с всяко дете; б) С възходящи или с братя и сестри или техни низходящи - 1/2, ако е открито до 10 години след сключване на брака и 2/3, ако са съжителствали повече от 10 години; в) С възходящи и братя и сестри или техни низходящи - 1/2 при брак над 10 години или 1/3 при брак под 10 години; г)Съпругът изключва четвъртия ред наследници.

5.Четвърти ред наследници - те не се изключват взаимно, наследяват заедно, разпределя се по равно наследството между тях. Наследниците от четвърти ред се призовават само ако няма преживял съпруг.

Съпругът не е включен в редовете. Той наследява заедно с призованите от най-близък ред наследници, но изключва четвъртия ред. За да наследи съпругът, трябва да е налице сключен и неунищожаем или прекратен брак. Изключение има при двубрачие или продължаване на развода по исков ред или унищожаемост на брака от наследниците. Със смъртта на единия съпруг се прекратява съпружеската имуществена общност и преживелият съпруг получава 1/2 от нея и наследява от другата половина. Преживелият съпруг наследява имуществото на починалия заедно с роднините до четвърти ред наследници. Личното имущество на починалия се наследява по общия ред от съпруг и наследници.

Наследяване по заместване. Наследяването по заместване е уредено само при наследяването по закон. Един от принципите за наследяване по закон е, че по-близкия ред наследници изключва по-далечния, но когато той не може да наследи, в неговите права встъпват низходящите му. Заместването е само право на низходящия, който заема положението, което би заел починалия или недостойния наследник. Той встъпва в неговото право на наследяване, замества го в положението му на наследник и встъпва в степента и правото на своя наследодател и получава частта, която би получил наследодателят му, ако той беше жив или достоен. Въпреки че заема едно чуждо място, той не отнема право на своя възходящ, тъй като наследственото право на заместващия е негово самостоятелно право. При завещанието, ако наследникът по завещание почине, неговите низходящи нямат право да го заместят. Ако наследника се е отказал, неговите низходящи не могат да приемат наследството. Ограничение по отношение на наследниците при заместване по първи ред няма.

Особени правила при наследяване по закон. Правната уредба е в чл. 12 ЗН. Те са две:

1. Получаване на обикновена покъщнина и земеделски инвентар - нещата за всекидневно ползване; обикновени движими вещи /спорен въпрос - например сребърни прибори/. Получават се от наследниците, живели с наследодателя и се грижили за него. Изисква се лицето да е наследник, като се включва и съпругът; да има трайно съжителство /повече от една година/; грижа. Грижата и съвместния живот са дадени кумулативно, но терминът "грижа" е малко неясен. Даването на издръжка без полагането на грижи не може да обоснове наследяване по чл. 12, ал.1 ЗН. При съжителстване на няколко наследници, движимите вещи се разпределят поравно. Ако наследодателят е живял последователно при наследниците, имуществото се дава на този, при когото е живял най-дълго време и се е грижил за него.

За получаването на земеделски инвентар трябва да са налице две предпоставки: а) Наследникът се занимава със земеделие; б) Наследникът да не е бил възнаграден по друг начин /например при сключен договор за гледане и издръжка правото за инвентара ще отпадне.

Правото да се получи земеделският инвентар се упражнява най-късно до края на първата фаза на делбата, тоест трябва да бъде извадено от предмета на делбата.

2. Право на наследника да получи компенсация, ако е спомогнал за увеличение на имуществото на наследодателя. За основа на това правило служи принципът за неоснователно обогатяване. Увеличението трябва да засяга стойността на имуществото, включено в наследството и трябва да е станало преди откриване на наследството и да е налице при откриването.

Преминаване на наследственото имущество към държавата.

1. Правната уредба е в чл. 11 ЗН. Наследственото имущество преминава към държавата когато:

а) няма наследници;

б) всички наследници се откажат;

в) наследниците изгубят правото си да приемат наследството в определения срок. Държавата не се определя като наследник, тя получава наследството, останало без титуляр.

2. Държавата може да придобие качеството на универсален наследник по завещание. Придобитото от държавата наследствено имущество става държавна собственост и по отношение на него се прилага ЗС. Правилата за приемане на наследство не са приложими, поради което държавата приема наследството винаги по опис.

Въпрос 57. Наследяване по завещание. Завещание. Понятие. Видове. Форма и съдържание на завещанието. Запазена и разполагаема част.

Завещанието е възможност за завещателя да разпредели имуществото си по свое усмотрение. Завещанието по своята същност е едностранна правна сделка, която поражда действие след смъртта на лицето, сделка с оглед смъртта на лицето. Тя няма адресат; за да е действителна не е необходимо да бъде узната от някого. Освен като правен институт завещанието се разглежда и като документ.

С акта на завещанието завещателят посочва: а) кръг наследници; б) дялове и конкретни имущества за всеки; в) запазената част за наследниците.

Завещанието е изява на свободно формирана воля. Правните последици са: 1) Възникване на право на наследяване за посочените лица. Завещанието не ги прави автоматично титуляри на наследството, защото те трябва да го приемат; 2) Волеизявлението на завещателя поражда право на наследяване, тоест завещанието е едностранна сделка; 3) Извършва се само лично, тъй като е строго личен акт и не може да се извършва нито чрез представител, нито чрез пълномощник.

Завещанието не може да се направи от две лица едновременно, дори и да са съпрузи. То е формален акт, пораждащ действие след смъртта, което предполага и по-сериозно обмисляне от завещателя.

За да се обезпечи това, че завещанието отразява автентично волята на завещателя, законът установява форма - саморъчно и нотариално завещание. Ползват се с еднаква сила и са напълно равностойни.

Завещанието е сделка на разпореждане с имущество. От тази гледна точка то може да се характеризира като безвъзмезден акт, безвъзмездна сделка. Завещанието се доближава до дарението - облагодетелстват и двете, но дарението поражда действие веднага, а завещанието след смъртта. Могат да се завещават само права, не могат да се завещават само задължения. Може да има модалитети. Дори с тежест завещанието си остава безвъзмезден акт. То е отменима сделка. Отменимостта произтича от това, че със завещанието се прави разпореждане след смъртта и то трябва да отразява последната воля на завещателя, а до смъртта му тази воля може да бъде променена. Завещателят може да я измени, отмени или да състави ново завещание.

Правните последици на завещанието настъпват от момента на смъртта и от откриването на завещанието. Действието на завещанието е правопораждащо за наследниците. Ако към този фактически състав се добави и приемане на завещанието идва и косвената последица от него - правоприемството.

Завещанието има правопроменящо и правопрекратяващо действие. То има негативен ефект върху наследниците по закон, ако завещателят се е разпоредил в полза на трети лица. Завещателните разпореждания имат предимство пред закона.

Определение за завещание - Завещанието е едностранен, личен, формален акт, с който едно лице се разпорежда безвъзмездно за след смъртта си с цялото или част от имуществото си в полза на друго определено лице или лица.

Съдържание на завещанието. Завещанието съдържа разпорежданията на завещателя за лицето /лицата/, в полза на което се извършва разпореждането и предмета на разпореждането. Този акт може да съдържа едно или повече такива разпореждания. Завещателното разпореждане като минимум трябва да съдържа това какво се завещава - цялото имущество или част от него. Посочване на лицето като наследник или заветник /може да бъде физическо или юридическо лице или държавата/, трябва да бъде достатъчно конкретизирано в завещанието или поне определяемо. Всички деца към момента на откриване на наследството ще бъдат наследници. Заместването при наследяването по завещание е недопустимо. Чл. 21 ЗН предвижда възможност наследодателят да посочи заместник на наследника, ако той почине преди него. Ако се завещава определен имот, ще имаме частно завещание или завет. Завещателните разпореждания се извършват в полза на наследници по закон в рамките на разполагаемата част или в полза на други лица, но без да се накърнява запазената част на наследниците по закон. Завещателното разпореждане е акт с имуществен характер. Чрез него завещателят се разпорежда с имуществото си за след смъртта си. Обект на завещателно разпореждане са имуществените права, които могат да преминат по реда на наследственото правоприемство. Не може да има договор за завещание, тъй като е недействителен по чл. 26 ЗЗД. Завещанието може да съдържа и неимуществени разпореждания, но те нямат юридическа стойност.

Видове завещания. Завещателните разпореждания биват с оглед на съдържанието завети /частни завещания/ и общи /универсални/, които съдържат разпореждане относно цялото имущество на завещателя или относно идеална /дробна/ част от него без да се конкретизират отделни предмети. Законът допуска да бъде завещано и само ползването на даден имот или голата собственост върху същия. Завет на определена вещ, на която завещателят не е собственик, е недействителен. Тази недействителност отпада, ако вещта е станала собственост на завещателя към момента на откриване на завещанието. Заветът може да е вземане в полза на заветника.

Действие на завещателните разпоредби. С откриване на наследството се поражда правото за приемане на завещаното имущество. При универсалното завещание към наследника преминават пасивите и активите на наследството. Учредяването на завета създава частно правоприемство и поради това получаването на завета не е съпроводено с отговорност за задълженията на наследодателя. Заветникът не се третира като наследник, той е един вид кредитор на наследството. При общото завещание наследникът ще отговаря за задълженията на наследството. Заветникът не отговаря за задълженията на наследството. Изключение е само, когато активите са изчерпани и кредиторите могат да насочат изпълнението към заветниците /чл. 68 ЗН/.

При смърт на наследодателя имуществото му преминава в полза на наследника със завещанието. При завета облагодетелстваният се обръща към наследниците да му се предаде владението върху имуществото, предмет на завета. Заветникът не може сам да влезе във владение. Той не може да води иск за наследство или да предизвика делба на наследство. Той е кредитор на наследството и може да иска изпълнение на завета в сроковете на исковата давност.

АКТИВНА И ПАСИВНА СПОСОБНОСТ ПРИ ЗАВЕЩАНИЕТО. Завещанието е акт на установяване или прекратяване на граждански правоотношения. Такива действия се извършват само от дееспособни лица.

Активна способност - кой може да прави завещание:

а) физическо лице;

б) навършило 18 години - гражданска и политическа правоспособност;

в) не е поставено под пълно запрещение;

г) действа разумно;

д) може да се разпорежда с имуществото след смъртта си;

е) да направи сам волеизявлението си, без чуждо влияние.

Запретените лица не могат да правят завещание от деня на поставяне под запрещение до деня на премахването /ако настъпи/. У нас и ограничено запретените не правят завещание. При липса на завещателна дееспособност в момента на извършване на завещанието, когато завещателят е бил неспособен да направи завещателно разпореждане, завещанието е унищожаемо.

Пасивна способност - кой може да наследява по завещание:

а) По начало всяко физическо или юридическо лице или държавата;

б) Могат да наследяват чрез завещание и заченатите при откриване на наследството и родени жизнеспособни; в) Недостойно лице - само ако завещателят го е признал изрично за достоен или когато наследява в границите на завещанието без да е признат за достоен.

Чужда държава не може да придобие недвижим имот по завещание на територията на РБългария. Гражданите, неспособни да наследяват по закон, са неспособни да наследяват и по завещание.

. Съдържа волята на завещателя, която се изпълнява след неговата смърт. Формата на завещанието е винаги писмена - обезпечава волята и нейното изпълнение; изисква я законът. Неспазването на формата на завещанието го прави недействително. Съгласно чл. 570,ал.2 ГПК завещанието се прави от всеки нотариус без оглед на връзката между района му на действие и нотариалното удостоверяване. Нотариусът не може да извърши завещание, в което участва като страна той, съпруг, роднини по възходяща и низходяща линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до първа степен, настойник, осиновен или осиновител. Нотариалното завещание се извършва в присъствието на двама свидетели, като устно се изразява волята, а нотариусът я записва точно и след това прочита написаното. Ако завещателят е съгласен се подписва. Завещанието се подписва и от двамата свидетели и нотариуса; посочват се място и дата /желателно е и час/.

. Съдържа волята на завещателя, която се изпълнява след неговата смърт. Формата на завещанието е винаги писмена - обезпечава волята и нейното изпълнение; изисква я законът. Неспазването на формата на завещанието го прави недействително. Саморъчното завещание трябва изцяло да е написано ръкописно от завещателя; да съдържа датата, на която е съставено; да е подписано от завещателя. Няма значение езикът и мястото, където е направено, когато е безсъмнено, че е съставено в РБългария от български гражданин /с оглед на международните договори/. Датата е от значение с оглед определяне дееспособността на завещателя, когато го е съставил, тоест че лицето е имало завещателна дееспособност да се разпорежда с имуществото си, както и при конкуренция между две завещания, извършени от един и същ завещател. Съхранява се при нотариус в затворен плик и се вписва в специален регистър. Може да се вземе от съставителя обратно, като се отбелязва в регистъра и при връщане пак се прави бележка в регистъра. Обявяване на завещанието може да се иска от всяко заинтересовано лице, което знае за смъртта на завещателя и че има саморъчно завещание. Обявяването става от нотариуса или лицето, което пази завещанието в присъствието на нотариус. Когато се обявява от нотариуса, той съставя протокол, в който се записва състояние на завещанието, дата и място на разпечатване. Протоколът се подписва.

Запазена и разполагаема част. Свободата на гражданите да се разпореждат с имуществото си е ограничена с оглед да бъдат обезпечени интересите на семейството и най-близките наследници по закон, като се определят минимални квоти от имуществото, които те да получат въпреки разпорежданията на наследодателя. Частта от имуществото на наследодателя, която законът запазва за определен кръг наследници и с която същият не може да се разпорежда чрез завещание или дарение, се нарича запазена част. Останалата част е разполагаемата част. Запазена част имат само така наречените необходими наследници - низходящи, съпруг, родители. Размерът на запазената и разполагаемата част се определя в зависимост от броя на необходимите наследници и категорията им. Отказът на някой от тях не е основание за намаляването на запазената част - увеличават се само дяловете на останалите наследници.

Възстановяване на запазена част. То става само по съдебен ред чрез иск, а също и чрез възражение. Искане за възстановяване има при накърняване на запазената част от наследодателя чрез дарение или завещание. В този случай законът позволява наследниците да искат намаляване на завещателните разпореждания до размера, необходим за допълване на запазената част. Могат да искат това само наследниците със запазена част, но не и други наследници. Може да иска само наследник, приел наследството, но не и отказал се от него. Всеки наследник със запазена част преценява сам за себе си дали да иска възстановяване на запазената част. . Производството има имуществен характер и иск може да се предяви и от наследниците на този, чиято част е накърнена. Това производство е наследимо. При починал преди наследодателя наследник със запазена част или недостоен, производството за възстановяване на запазената част преминава върху низходящите му наследници. Иск може да се упражни и ако изрично е прехвърлено това право. Кредитор на наследник със запазена част също може да предяви иска с цел да се удовлетвори от имуществото, ако заинтересованият не го направи. Наследник, чиято запазена част е накърнена, упражнява правото си на иск срещу лицата, които не са наследници по закон, само ако е приел наследството по опис. Ищец по иска е наследник, чиято запазена част е накърнена. Ответник е облагодетелстваният със завещанието или дарението. Сънаследникът може да иска намаляване на завещанието и във формата на възражение по предявения срещу него иск за собственост на основание на завещанието.

Изчисляването размера на запазената част се урежда в чл. 31 и следващите ЗН.

Отменяне на завещанието. Отмяната е едностранен, личен акт на завещателя, който трябва да следва извършването на завещанието /бъдещи завещания не могат да се отменят/. Актът е неформален. Отмяната е неотменима. Може да има пълна или частична отмяна. Начините за отмяна са два - изрично и мълчаливо.

Изрична отмяна чрез ново завещание. Завещанието може да е само отмяна на предишното. Това е формална отмяна, без значение е формата на отмененото завещание. Изрична отмяна чрез нотариален акт. Почти не се полза понеже е сложна форма.

Мълчалива отмяна - когато е съставено ново завещание, което не отменя изрично предишното, но съществуват противоречия в разпорежданията и те са несъвместими. Отмяната настъпва и когато новото завещание не поражда действие, защото липсват наследниците или пък са се отказали по лични причини; тоест тук причините са вън от волята на завещателя.

Отмяна на завети. Предмет на завета е конкретна вещ, имущество, право и ако бъде отчуждена от завещателя приживе, то той демонстрира волята си и отчуждаването се смята за мълчаливо изразена воля за отмяна. Желанието за отмяна се извлича от волята за отчуждаване; ако тази воля е опорочена, отмяна няма да на стъпи. Ако вещта се върне в патримониума по други причини /например разваляне на договор/, отмяната остава

в сила.

Когато завещателят извърши въздействие върху документа при спазване на формата, той мълчаливо е изявил воля за отмяна на разпорежданията /например го скъса/, а когато зачеркне имаме изрична отмяна, защото имаме воля.

Отмяната трябва да се различава от унищожаването, което се извършва след откриване на наследството и интереса е на други лица, а не на завещателя. Връщането на завещанието от нотариуса, при когото е оставено за пазене, на завещателя не е отмяна.

Съществува възможност за потвърждаване на унищожаемост на завещанието. То трябва да се потвърди от всички заинтересовани лица /имащите право да искат унищожаване/ заедно - мълчаливо или изрично. По този начин заздравяват завещанието, което се счита за действително от момента на извършването, а не от момента на потвърждаването; тоест действа с обратна сила. По отношение на третите лица обаче действа за в бъдеще.

Въпрос 58. Делба. Доброволна делба. Съдебна делба. Делба, извършена приживе.

в сила.

Когато завещателят извърши въздействие върху документа при спазване на формата, той мълчаливо е изявил воля за отмяна на разпорежданията /например го скъса/, а когато зачеркне имаме изрична отмяна, защото имаме воля.

Отмяната трябва да се различава от унищожаването, което се извършва след откриване на наследството и интереса е на други лица, а не на завещателя. Връщането на завещанието от нотариуса, при когото е оставено за пазене, на завещателя не е отмяна.

Съществува възможност за потвърждаване на унищожаемост на завещанието. То трябва да се потвърди от всички заинтересовани лица /имащите право да искат унищожаване/ заедно - мълчаливо или изрично. По този начин заздравяват завещанието, което се счита за действително от момента на извършването, а не от момента на потвърждаването; тоест действа с обратна сила. По отношение на третите лица обаче действа за в бъдеще.